Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Виниций стана. На лунната светлина се виждаше как по побледнялото му от вълнение лице се стичаха сълзи. Устните му се движеха трескаво, сякаш той се молеше.

— Да вървим — каза той.

Обаче Хилон пак повтори:

— Господарю, какво да правя с мулетата, които чакат? Може би този достоен пророк ще предпочете да язди, вместо да ходи?

Виниций сам не знаеше какво да отговори, но понеже беше чул от Петър, че къщата на копача е съвсем близо, отвърна:

— Заведи мулетата у Макрин.

— Прости ми, господарю, че ще ти напомня за къщата в Америола. В тоя ужасен пожар човек лесно може да забрави такава дреболия.

— Ще я получиш.

— О, внуко на Нума Помпилий, винаги съм бил сигурен в думите ти, но сега, когато твоето обещание чу и този великодушен апостол, няма да ти напомням, че си ми обещал и лозе. Pax vobiscum. Аз ще те намеря, господарю. Pax vobiscum.

А те му отвърнаха:

— Мир и на тебе!

След това двамата завиха надясно към хълмовете. По пътя Виниций каза:

— Наставнико, облей ме с водата на кръщението, за да мога да се нарека истински последовател на Христа, понеже го обичам с цялата си душа. Облей ме скоро, защото в сърцето си съм готов. И каквото той ми заповяда, това ще сторя, само ми кажи какво още бих могъл да направя.

— Обичай хората като свои братя — отговори апостолът, — защото само с любов можеш да му служиш.

— Да! Аз вече разбирам и чувствам това. Когато бях дете, вярвах в римските богове, но не ги обичах, този Единния обичам тъй, че за него бих дал с радост живота си.

И загледа небето, като повтаряше възторжено:

— Защото той е един! Защото той единствен е добър и милосърден. И затова, ако загине не само този град, но и целият свят, аз пак него единствен ще възхвалявам и него единствен ще почитам!

— А той ще благослови тебе и твоя дом — завърши апостолът.

В това време завиха в друг дол, в отсрещния край на който блещукаше слаба светлинка. Петър я показа с ръка и каза:

— Ето жилището на копача, който ни даде подслон, когато се върнахме с болния Лин от Остриан и не можехме да минем отвъд Тибър.

След малко пристигнаха там. Жилището беше по-скоро пещера, издълбана в склона на хълма, която се затваряше отвън с преграда от глина и пръти. Вратата беше затворена, но през отвора, който служеше за прозорец, се виждаше осветената от огнището вътрешност на жилището.

Някаква тъмна, грамадна фигура се изправи да посрещне дошлите и запита:

— Кои сте вие?

— Слуги Христови — отговори Петър. — Мир на тебе, Урс!

Урс се поклони на апостола ниско до нозете, след това, като позна Виниций, хвана ръката му и я поднесе към устните си.

— И ти, господарю? — рече той. — Да бъде благословено името на Агнеца! Колко ще се зарадва Калина.

Като каза това, той отвори вратата и влязоха. Болният Лин лежеше на куп слама с изсъхнало и жълто като слонова кост лице. Край огнището седеше Лигия, която държеше в ръце нанизана на връв дребна риба, предназначена очевидно за вечеря.

Тя изнизваше рибата от връвта и мислейки, че влиза Урс дори не вдигна очи. Но Виниций се приближи, промълви името й и протегна към нея ръце. Тогава тя скочи от мястото си, изненада и радост като мълния преминаха по лицето й. Без да говори, като дете, което след дни на тревога и беда намира отново баща си или майка си, тя се хвърли в обятията му.

А той я прегърна и дълго я притиска до гърдите си с такъв възторг, като че ли тя беше избавена по някакво чудо. След това сложи ръце на главата й и започна да я целува по челото и очите и пак я прегръщаше, повтаряше името й, радваше й се, възхищаваше се от нея, изразяваше й почитта си. Радостта му нямаше граници, както неговата любов и щастието му.

Най-после взе да й разказва как е препускал от Анций, как я е търсил край стените и сред дима, в къщата на Лин, колко безпокойства и тревоги е преживял и колко е изстрадал, докато апостолът му показал къде се е приютила тя.

— Но сега — говореше той, — когато те намерих, няма да те оставя тук, сред огъня и разярените тълпи. Хората тук се убиват един друг край стените, робите се бунтуват и грабят. Един бог знае какви беди още ще сполетят Рим. Аз ще спася и теб, и всички вас. О, скъпа моя!… Искате ли да дойдете с мен в Анций? Там ще се качим на кораб и ще отпътуваме за Сицилия! Моите земи са и ваши земи, моите къщи са ваши къщи. Чуй ме! В Сицилия ще намерим семейството на Авъл, ще те върна на Помпония и ще те взема после от нейните ръце. Нали ти, о carissima, не се боиш вече от мен? Кръщение още не съм получил, но ето, попитай Петър, не му ли казах преди малко, като идех при теб, че искам да бъда истински последовател на Христа, и не го ли молих да ме кръсти, макар и в тази колиба. Доверете ми се и ти, и всички.