Хенрик Сенкевич - Quo vadis

А градът все още гореше. Едва на шестия ден пожарът стигна до празните пространства на Есквилин, където бяха съборени нарочно огромен брой къщи, и започна да отслабва. Но грамадите разпалена жарава светеха все още толкова силно, че населението не искаше да вярва, че е дошъл краят на бедствието. Наистина през седмата нощ пожарът избухна с нова сила в сградите на Тигелин, обаче трая кратко, понеже там нямаше какво да го подхранва. Само изгорелите къщи се срутваха още тук и там, като изхвърляха нагоре огнени змии и стълбове от искри. Малко по малко тлеещите пожарища започнаха да почерняват отгоре. Небето след залез престана да свети с кърваво сияние и само през нощта по обширната черна пустиня играеха сини езици, които излизаха от овъглените купища.

От четиринайсетте квартала на Рим останаха само четири, в това число Задтибърският. Останалите бяха погълнати от пламъците. Когато най-после купищата жарава се покриха с пепел, можеше да се види, от Тибър чак до Есквилин, огромно сиво, тъжно, мъртво пространство, от което стърчаха редици комини, подобни на надгробни колони. Между тези колони сновяха през деня мрачно множество от хора, които търсеха ценни предмети или останките на скъпи за тях същества. Нощем кучетата виеха по пепелищата и развалините на някогашните домове.

Цялата щедрост и помощта, която цезарят оказа на народа, не можа да спре злословията и брожението. Доволна беше само тълпата на крадците, злодеите и бездомните бедняци, които можеха да ядат, да пият и грабят до насита. Но хората, които бяха изгубили своите близки и имуществото си, не бяха привлечени нито с отварянето на градините, нито с раздаването на жито, нито с обещанията за зрелища и подаръци. Нещастието беше много голямо и твърде необикновено. Други, у които още тлееше някаква искра от любов към родния град, изпадаха в отчаяние при вестта, че старото име Рома щяло да изчезне от лицето на земята, че цезарят имал намерение да издигне над пепелищата нов град на име Нерополис. Вълната на неприязън се надигаше и растеше с всеки изминал ден и въпреки ласкателствата на августианите, въпреки лъжите Тигелин, Нерон, по-чувствителен, отколкото всички други цезари, мислеше с тревога, че в глухата борба на живот и смърт, която той водеше с патрициите и сената, можеше да остане без опора. Самите августиани бяха не по-малко обезпокоени — утрото на всеки следващ ден можеше да им донесе гибел. Тигелин замисляше да извика няколко легиона от Мала Азия; Ватиний, който се смееше даже когато му удряха плесници, изпадна в лошо настроение. Вителий загуби апетит.

Някои се съвещаваха помежду си как да се отклони опасността, понеже за никого не беше тайна, че ако един бунт свали и погуби цезаря, нито един от августианите нямаше да остане жив с изключение може би на Петроний. Защото на тяхното влияние се приписваха безумията на Нерон и на техните подстрекавания — всички престъпления, които той беше извършил. Омразата към тях беше едва ли не по-голяма, отколкото към него.

И тъй, те започнаха да напрягат умовете си как да свалят от себе си отговорността за подпалването на града. Но за да извършат това, трябваше да очистят от подозрения и цезаря, тъй като иначе никой не би повярвал, че те не са виновни за нещастието. Тигелин се съвещаваше с Домиций Афер и дори със Сенека, макар че го мразеше. Попея, която също разбираше, че Нероновият край ще бъде смъртна присъда и за нея, се интересуваше от мнението на своите довереници и на еврейските свещеници — всички предполагаха, че от няколко години тя изповядва вярата в Йехова. Нерон сам търсеше начини за изход, често страшни, още по-често — шутовски и изпадаше ту в страх, ту се забавляваше като дете, но най-много се оплакваше.

Един път в оцелелия от пожара дом на Тиберий се състоя дълго и безплодно съвещание. Петроний беше на мнение да не се обръща внимание на неприятностите и да се отиде в Гърция, а след това в Египет и Мала Азия. Нали това пътуване беше замислено отдавна, защо да се отлага, когато в Рим е тъжно и опасно. Цезарят прие съвета с възторг, но Сенека, като помисли малко, каза:

— Да се отиде, е лесно, но връщането после ще бъде много по-трудно.

— Кълна се в Херкулес! — отвърна Петроний. — Бихме могли да се върнем начело на азиатските легиони.

— Така ще направя! — извика Нерон.

Но Тигелин взе да се противи. Самият той не можеше нищо да измисли и ако идеята на Петроний беше се родила в неговата глава, той би я провъзгласил без съмнение за спасение, но работата беше там, че той не искаше Петроний да бъде за втори път единственият човек, който може в тежките минути да стори всичко и да спаси всички.