Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Обикновено думите на Петроний правеха силно впечатление на Нерон, но този път и самият Петроний не си правеше илюзии, защото разбираше, че това, което говори, е последно средство; при щастлив случай то можеше да спаси християните, но още по-лесно можеше да погуби него самия. Той обаче не се поколеба, тъй като ставаше дума за Виниций, когото обичаше, и за риска, който го забавляваше. „Зарът е хвърлен 19 19 Имат се пред вид думите на Цезар, казани преди преминаването на Рубикон (49 г. пр.н.е.), след решението му да започне гражданската война. — казваше си той — и ще видим доколко у тая маймуна страхът за собствената й кожа ще надделее над любовта към славата.“

И в душата си не се съмняваше, че ще надделее страхът.

След неговите думи настана мълчание. Попея и всички присъстващи внимателно гледаха Нерон в очите, а той започна да повдига устните си нагоре към самите ноздри, както имаше навик да прави, когато не знаеше какво да предприеме. Най-после на лицето му ясно се изписа смущение и досада.

— Господарю — извика Тигелин, като видя това, — позволи ми да се оттегля, защото, когато искат да изложат на гибел твоята особа и при това те наричат малодушен цезар, малодушен поет, подпалвач и комедиант, моите уши не могат да понесат такива думи.

„Загубих“ — помисли си Петроний. Но се обърна към Тигелин, измери го с поглед, който изразяваше презрението на големия сановник и изискан човек към един негодник, и каза:

— Тигелин, аз тебе нарекох комедиант, защото даже и сега си такъв.

— Затова ли, че не искам да слушам твоите обиди?

— Затова, че се преструваш, че обичаш безгранично цезаря, а преди малко го заплашваше с преторианците, което разбрахме всички и той — също.

Тигелин, който не очакваше, че Петроний ще се осмели да хвърли такива зарове, пребледня, забърка се и онемя. Но това беше последната победа на изискания патриций над неговия съперник, тъй като в тоя миг Попея каза:

— Господарю, как можеш да позволиш такава мисъл дори да се зароди в нечия глава, а още повече да се осмелят да ти я кажат в лицето!

— Накажи нахалника! — извика Вителий.

Нерон отново повдигна устни към ноздрите си и като обърна към Петроний стъкловидните си безизразни късогледи очи, каза:

— Така ли ми се отплащаш за приятелството към тебе?

— Ако се лъжа, докажи ми го — отговори Петроний, — но знай, че говоря това, което ми диктува любовта към теб.

— Накажи нахалника! — повтори Вителий.

— Стори го! — обадиха се няколко гласа.

В атриума се вдигна шум и настъпи раздвижване, защото присъстващите започнаха да се отстраняват от Петроний. Отстрани се дори Тулий Сенецион, неговият постоянен дворцов приятел, и младият Нерва, който хранеше досега гореща привързаност към него. След малко Петроний остана сам от лявата страна на атриума и с усмивка на уста, оправяйки с ръка гънките на тогата си, чакаше какво още ще каже или ще направи цезарят.

А цезарят каза:

— Искате да го накажа, но тоя е мой другар и приятел, затова, макар че нарани сърцето ми, нека знае, че на приятелите си това сърце може само да… прощава.

„Загубих играта и загинах“ — помисли си Петроний.

В това време цезарят стана, съветът свърши.

Петроний си отиде в къщи, а Нерон и Тигелин минаха в атриума на Попея, където ги чакаха хората, с които префектът беше разговарял преди.

Там бяха двама еврейски „рави“ от Задтибрието, облечени в дълги тържествени одежди и с митри на главите, един млад писар, техен помощник, и Хилон. Като видяха цезаря, духовните лица пребледняха от вълнение, вдигнаха ръце на височината на раменете си и наведоха глави.

— Привет на тебе, монархо над монарсите и царю над царете — каза по-старият, — привет на тебе, владико на земята, цезарю и покровителю на избрания народ, лъв сред хората, чието владичество е като слънчева светлина и като ливански кедър, и като извор, и като палма, и като балсам йерихонски!…

— Вие не ме наричате бог? — попита цезарят.

Свещениците пребледняха още повече; по-старият отново заговори:

— Твоите думи, господарю, са сладки като плода на лозата, като узряла смокиня, защото Йехова е изпълнил с доброта сърцето ти. Обаче предшественикът на твоя баща, цезарят Гай, беше жесток човек и все пак нашите пратеници не го наричаха бог, предпочитайки смъртта пред нарушението на Писанието.

— И Калигула заповяда да ги хвърлят на лъвовете?

— Не, господарю, цезарят Гай се уплаши от гнева на Йехова.