Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Лигия слушаше със светнало лице тези думи. Всички тук, по-рано поради преследванията от страна на евреите, а сега поради пожара и безредиците, причинени от бедствието, живееха наистина в постоянна несигурност и тревога. Заминаването за спокойната Сицилия би сложило край на всички тревоги и би открило нова епоха на щастие в живота им. Ако Виниций би искал да вземе само Лигия, тя сигурно би устояла на изкушението, не желаейки да остави апостол Петър и Лин, но нали Виниций казваше: „Елате с мен! Моите земи са ваши земи, моите къщи са ваши къщи!“

И като се наведе към ръката му, за да я целуне в знак на покорност, тя каза:

— Твоето огнище ще бъде и мое.

След това засрамена, че е казала думи, които според римския обичай невестите изговаряха само при обреда на бракосъчетанието, тя се изчерви и стоеше осветена от огъня, с наведена глава, несигурна дали няма да изтълкуват зле думите й.

Но погледът на Виниций изразяваше само безгранично възхищение. След това той се обърна към Петър и започна пак да говори:

— Рим гори по заповед на цезаря. Още в Анций той се оплакваше, че никога не е виждал голям пожар. Но ако той не се е побоял да извърши такова престъпление, помислете какво може още да се случи. Кой знае дали няма да докара войска и да заповяда да избият жителите на Рим! Кой знае какви гонения ще настанат и няма ли след това бедствие да дойде бедствието на междуособиците изтреблението и глада? Пазете се, да запазим и Лигия. Там спокойно ще изчакате да отмине бурята, а като премине, отново ще се върнете да сеете вашето зърно.

Навън, откъм Агер Ватиканус, сякаш за да потвърдят опасенията на Виниций, се разнесоха някакви далечни викове, пълни с ярост и ужас. В тоя миг влезе и копачът, стопанин на колибата, затвори бързо вратата и извика:

— Хората се избиват около Нероновия цирк. Робите и гладиаторите нападнаха гражданите.

— Чувате ли? — каза Виниций.

— Чашата преля — рече апостолът — и бедите ще бъдат безбрежни като морето.

След това той се обърна към Виниций и като посочи Лигия, каза:

— Вземи тази девойка, която Бог ти е отредил, и я избави, а болният Лин и Урс нека отпътуват с вас.

Но Виниций, който бе обикнал апостола с цялата си неукротима пламенна душа, извика:

— Кълна ти се, учителю, че няма да те оставя тук да загинеш!

— Да те благослови Господ за желанието ти — отвърна апостолът, — но нима не си чул, че Христос ми е повторил три пъти край езерото: „Паси моите овце!“

Виниций замълча.

— И ако ти, без да ти е възложил някой да се грижиш за мен, казваш, че няма да ме оставиш да загина, как искаш аз да оставя стадото си в дни на изпитания? По време на бурята в езерото, когато сърцата ни се тревожеха, той не ни изостави, как мога тогава аз, слугата, да не последвам примера на своя господар?

Тогава Лин вдигна измършавялото си лице и попита:

— Ами как мога аз, наместниче божи, да не последвам твоя пример?

Виниций прокара ръка по косата си, сякаш се бореше със себе си или със своите мисли, а после хвана Лигия за ръка и каза с глас, в който трептеше енергията на римския войник.

— Чуйте ме, Петре, Лин, и ти, Лигия! Аз говорих каквото ми подсказваше моят човешки разум, но вашият разум е друг, той не мисли за своята безопасност, а за заповедите на Спасителя. Да! Аз не разбирах това и сгреших, защото още не е паднала завесата от очите ми и старата природа се обажда в мене. Но аз обичам Христа и искам да бъда негов слуга и макар че тук става дума за нещо повече от собствената ми глава, коленича пред вас и се кълна, че ще изпълня и аз повелята на любовта и няма да оставя братята си в дни на изпитание.

Като каза това, той коленичи и тутакси изпадна в екстаз, вдигна нагоре очи и ръце и почна да вика:

— Нима те разбирам вече, Христе? Нима съм достоен за тебе?

Ръцете му трепереха, в очите му блестяха сълзи, тялото му се разтърсваше от тръпките на вярата и любовта, а апостол Петър взе глинената амфора с вода и като пристъпи към него, каза тържествено:

— Ето, кръщавам те в името на отца и сина, и светия дух, амин!

Тогава религиозният екстаз обхвана всички. Стори им се, че хижата се изпълва с някаква неземна светлина, че чуват някаква неземна музика, че скалата на пещерата се разтваря над главите им и от небето се спущат множество ангели, а там, горе, се вижда кръст и пробити от гвоздеи благославящи ръце.

А навън се носеха виковете на биещите се хора и трясъкът от пламъците на запаления град.

Населението се разположи на лагери във великолепните градини на цезаря — това бяха някогашните градини на Домиций, и Агрипина, по Марсово поле, в градините на Помпей, Салустий и Меценат. Всичко бе заето — портиките, постройките за игра на топка, разкошните летни къщи и бараките за животни. Пауни, фламинго, лебеди и щрауси, газели и антилопи от Африка, елени и сърни, които служеха за украса на градините отидоха под ножа на тълпите. От Остия започнаха да докарват толкова много храна, че по саловете и различните кораби можеше да се минава като по мост от едната страна на Тибър до другата. Житото се раздаваше на нечувано ниска цена, по три сестерции, а на по-бедните безплатно. Докарани бяха неизмерими запаси от вино, дървено масло, кестени. От планините всеки ден караха стада волове и овце. Бедняците, които преди пожара се криеха из уличките на Субура и мряха обикновено от глад, сега живееха по-добре от преди. Опасността от глад беше напълно премахната, но по-трудно беше да се прекратят разбойничествата, грабежите и злоупотребите. Чергарският живот осигуряваше безнаказаността на крадците, още повече, че те се обявяваха за почитатели на цезаря и за него не скъпяха ръкоплясканията си, където и да се появеше. Когато при това по силата на обстоятелствата обществените служби прекратиха работата си, а същевременно стана недостатъчна и въоръжената сила, която би могла да предотвратява на място своеволията, в града, населен от измета на целия тогавашен свят, се вършеха неща, които надминаваха човешкото въображение. Всяка нощ ставаха сбивания, убийства, отвличания на жени и деца. При Порта Мугионис, където спираха докарваните от Кампания стада, се стигаше до боеве, в които гинеха стотици хора. Всяка сутрин бреговете на Тибър бяха осеяни с удавници, никой не ги погребваше и те се разлагаха бързо от горещините, усилени още повече от пожара, и изпълваха въздуха със зловония. В лагерите се явиха болести и по-страхливите хора очакваха да избухне голяма епидемия.