Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Задтибърските квартали също бяха пълни с дим и бягащи тълпи и трудно можеше да се навлезе навътре, защото ония, които имаха повече време, изнасяха и спасяваха повече неща. Главният път към вратите на много места беше задръстен от предмети, а около Навмахията на Август се издигаха цели грамади. По-тесните улички, където димът беше се сгъстил, бяха просто непристъпни. Хиляди жители бягаха от тях. По пътя Виниций видя поразяващи картини. Често двете реки от хора, бликащи от противоположни посоки, се срещаха при по-тесните места, сблъскваха се и се бореха до смърт. Хората се биеха помежду си и се тъпчеха. Семействата се губеха в суматохата, майките викаха отчаяно децата си. Косата на Виниций настръхна, като си помисли какви ли ужаси стават близо до огъня. Сред тия крясъци и шум беше трудно да се пита за нещо или пък да се разберат виковете. Понякога откъм реката прииждаха нови кълбести вълни чер и гъст дим, които се влачеха по земята, закриваха къщите, хората и всички предмети, така както ги скрива нощта. Но вятърът от пожара раздухваше дима и Виниций можеше да върви по-нататък към малката уличка, където беше къщата на Лин. Юлският зной, засилен от огъня, идващ от пламналите квартали, стана непоносим. Димът гризеше очите, а в гърдите не достигаше въздух. Дори и ония, които бяха останали по домовете си с надеждата, че огънят не ще мине реката, започнаха да бягат и навалицата непрекъснато се увеличаваше. Преторианците, които придружаваха Виниций, изостанаха. В блъсканицата някой нарани с чук коня му, който започна да се мята с разкървавено чело, да се препъва, да се спира и да не се подчинява на ездача. Познаха, че Виниций е августиан по богатата туника и веднага наоколо се разнесоха викове: „Смърт на Нерон и неговите подпалвачи!“ Настана миг на страшна опасност; стотици ръце се протегнаха към Виниций, но изплашеният кон го понесе вихрено, тъпчейки хората; в това време придойде нова вълна черен дим, която покри улицата с мрак. Виниций видя, че на кон няма да се промъкне, скочи на земята и се втурна пеш край стените, като понякога се спираше, за да го отмине бягащата тълпа. Мислеше си, че това са безплодни усилия. Може би Лигия не е вече в града и също бяга, за да се спаси: по-лесно беше да се намери игла на морския бряг, отколкото нея в тая блъсканица и хаос. Но той искаше да стигне до дома на Лин макар и с риск на живота си. Понякога се спираше и триеше очи. Откъснал парче от края на туниката си, той закри с него носа и устата си и тичаше по-нататък.

Колкото повече се приближаваше до реката, толкова повече горещината ставаше по-голяма. Като знаеше, че пожарът е започнал край Големия цирк, Виниций отначало смяташе, че тая горещина идва от неговото пепелище, от Форум Боариум и от Велабрум, които бяха там близо и сигурно също са обхванати от пламъците. Но горещината ставаше непоносима. Последният човек, когото Виниций видя да бяга, беше един куц старец. Той му извика: „Не се приближавай до моста на Цестий! Целият остров е в огън!“ Виниций вече не можеше да се заблуждава. На ъгъла на викус Юдеорум, където беше къщата на Лин, младият трибун видя как пламъците си пробиват път сред облаците дим. Щом гореше не само островът, а и целият град отвъд Тибър, сигурно гореше и другият край на уличката, където живееше Лигия.

Виниций обаче помнеше, че къщата на Лин бе заобиколена с градина, зад която откъм Тибър имаше малко незастроено място. Тая мисъл го окуражи. Възможно бе огънят да е спрял до празното място. С тая надежда той тичаше по-нататък; но всеки нов повей носеше не само дим, а и хиляди искри, които можеха да подпалят другия край на уличката и да затворят пътя му на връщане.

Най-после той видя през димната завеса кипарисите в градината на Лин. Къщите, разположени оттатък незастроеното място, горяха като куп дърва, но малката Линова инсула още не беше засегната. Виниций погледна благодарствено към небето и се втурна към нея, макар че и самият въздух вече започна да пари. Вратите бяха затворени, но той ги блъсна и влезе вътре.

В градината нямаше жива душа, а и домът изглеждаше пуст.

„Може да са припаднали от дима и горещината“ — помисли си Виниций.

И започна да вика:

— Лигия! Лигия!

Отговори му мълчание. Сред тишината се чуваше само бумтенето на далечния огън.

— Лигия!

До ушите му долетя оня страшен глас, който беше чул вече веднъж в тая градинка. На близкия остров сигурно се бе запалил вивариумът до храма на Ескулап, където различни зверове, в това число и лъвове, започнаха да реват от страх. Тръпки побиха Виниций. Ето, втори път, и то в тоя миг, когато цялото му същество бе погълнато от мисълта за Лигия, тези страшни гласове се обадиха, сякаш вещаеха нещастие, странно предсказание за зловещо бъдеще.