Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Отчаянието грабна отново Виниций, а косите му настръхнаха от ужас. Опитваше се, доколкото можеше, да се владее. Не е възможно — мислеше си той — да е пламнал целият град изведнъж. Вятърът духа от север и носи дима насам. От другата страна няма дим. Задтибърската част на града е отделена от реката и може да е оцеляла. Във всеки случай достатъчно е Урс и Лигия да минат Яникулската порта, за да се спасят от опасността. Не е възможно да загине цялото население и градът, който владее света, заедно с всички негови жители да бъде заличен от лицето на земята. Дори в непокорените градове, където клането и огънят свирепеят едновременно, част от хората все пак остават живи. Защо тогава Лигия трябва непременно да загине? Нали над нея бди бог, който сам е победил смъртта? И Виниций отново започна да се моли и да дава на Христа големи обети, да обещава дарове и жертви, защото така беше свикнал. Премина Албан, чиито жители бяха по покривите и дърветата, за да гледат Рим. Малко се успокои и стана по-хладнокръвен. Спомни си, че за Лигия се грижеха не само Урс и Лин, но и апостол Петър. Тая мисъл вля нова надежда в сърцето му. За него Петър беше същество неразбираемо, почти свръхчовек. Слушал го бе в Остриан и от тоя миг бе запазил, колкото и странно да бе това, впечатлението, че всяка дума на тоя старец е истина или пък трябва да стане истина. Затова той бе писал на Лигия от Анций още в началото. По-близкото познанство с апостола по време на болестта му затвърди това впечатление, което после се промени в непоколебима вяра. Щом Петър, бе благословил любовта му и му бе обещал Лигия, тя не може да загине в пламъците. Градът можеше да изгори, но върху нея и искра нямаше да падне. След безсънната нощ и бясното препускане под влияние на вълненията, които бе изпитал, някаква странна екзалтация завладя Виниций; в това състояние всичко му се струваше възможно. Петър щеше да осени с кръстен знак пламъците, с една дума, щеше са ги раздели и всички щяха да минат по огнената алея невредими. Петър можеше да предсказва бъдещето и сигурно беше предвидил опустошението на пожара; в такъв случай не може да не е предупредил и да не е извел от града християните, а заедно с тях и Лигия, която той обичаше като свое дете. Все по-голяма надежда проникваше в сърцето на Виниций. Той си помисли, че ако те бягат от града, той можеше да ги намери в Бовиле или да ги срещне по пътя. Сега любимото лице всеки миг можеше да се покаже от дима, който ставаше все по-гъст и все повече се разстилаше над цяла Кампания.

Това му се стори вероятно, защото по пътя срещаше все повече хора, които напускаха града и отиваха към Албанските планини, за да се спасят от огъня и да изплуват от бездната на дима. Още не бе стигнал до Устрина, и беше принуден да намали ход, понеже пътят беше задръстен. Освен пешаци с багаж на гърба той срещаше натоварени коне, катъри, пълни с покъщнина коли и лектики, в които роби носеха богати жители. Устрина беше толкова препълнен с бежанци от Рим, че беше мъчно да се промъкне човек през навалицата. Те се тълпяха на площада, под колоните на храмовете и по улиците. Тук-там започнаха да разпъват шатри, за да се подслонят цели семейства. Други пък стануваха под откритото небе, като крещяха и призоваваха боговете или пък проклинаха съдбата. Сред общия ужас беше трудно да се пита за нещо. Тези, към които Виниций се обръщаше, или не му отговаряха, или пък го поглеждаха със замъглени от ужас очи и казваха само, че градът загива, а с него и целият свят. Откъм Рим непрекъснато прииждаха нови тълпи от мъже, жени и деца, които увеличаваха суматохата и риданията. Някои, залутали се в навалицата, отчаяно търсеха изгубените. Други пък се биеха за места. Полудиви овчари от Кампания се влачеха на тълпи към градчето за новини или грабеж в общата бъркотия. Тук-там тълпата от различни по народност роби и от гладиатори започна да граби къщите и вилите в града и да се бие с войниците, които защищаваха жителите.

Край странноприемницата Виниций видя сенатора Юний, заобиколен от роби батави. Юний пръв му даде малко по-подробни сведения за пожара. Пожарът наистина бе избухнал при Големия цирк, на мястото, където той стига до Палатин и хълма Целий; но после се разпространил много бързо и обхванал целия център на града. От времето на Брен градът не е претърпявал такова страшно бедствие. „Целият цирк изгоря и всички продавници и къщи наоколо — казваше Юний, — Авентин и Целий са в огън. Като заобиколи Палатин, пламъкът стигна до Карини…“