Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Тук той сниши глас, за да не може Виниций да го чуе, доближи устните си до ухото на Петроний и зашепна:

— Знаеш ли, че затова главно осъдих на смърт майка си и жена си? Пред портата на неизвестния свят исках да принеса най-голямата жертва, каквато човек може да принесе. Смятах, че после ще се случи нещо и че ще се отворят някакви двери, отвъд които ще видя нещо непознато. И нека това бъде чудновато или страшно за човешкия разум, стига само да е необикновено и велико… Тая жерава обаче не беше достатъчна. За да се отворят райските врати, изглежда, е нужна по-голяма — и нека бъде така, както иска съдбата.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Ще видиш, ще видиш по-скоро, отколкото предполагаш. А сега знай, че има двама Нерона: единият е такъв, какъвто го знаят хората, а другият е артистът, когото познаваш само ти единствен и който, ако убива като смъртта или пък безумства като Бакхус, то е само защото се задушава от глупостта и нищожеството на обикновения живот и иска да ги изкорени, дори и ако бъде принуден да употреби огън или желязо… О, колко пошъл ще бъде тоя свят, когато мен вече няма да ме има! Никой още не подозира, дори и ти, скъпи, какъв артист съм аз. И точно затова аз страдам и искрено ти казвам, че душата ми понякога е тъжна като тия кипариси, които се чернеят пред нас. Тежко е за един човек да носи едновременно бремето на най-висшата власт и на най-големия талант…

— От все сърце ти съчувствам, цезарю, а заедно с мен ти съчувстват земята и морето, без да се смята Виниций, който те боготвори…

— Той винаги ми е бил приятен — каза Нерон, — макар че служи на Марс, а не на музите.

— Той преди всичко служи на Афродита — отговори Петроний.

И изведнъж реши да уреди с един замах работата на племенника си и заедно с това да отстрани всички опасности, които биха могли да го сполетят.

— Той е влюбен като Троил в Кресида — каза Петроний. — Разреши му, господарю, да замине за Рим, защото ще увехне тук. Знаеш ли, че оная лигийска заложница, която ти му подари, се намери и Виниций, тръгвайки за Анций, я оставил под закрилата на някой си Лин? Не ти споменах, защото ти беше зает със своя химн, а това е по-важно от всичко друго. Виниций искаше да я направи своя любовница, но излезе, че тя е добродетелна като Лукреция, той се влюби в нейната добродетел и сега иска да се ожени за нея. Тя е царска дъщеря, така че това няма да го унижи, а пък той е истински войник: въздиша, линее, стене и чака разрешение от своя император.

— Императорът не избира жени на войниците. Защо му е моето разрешение?

— Казах ти, господарю, че той те обожава.

— Толкова повече може да бъде сигурен, в разрешението. Хубава девойка, но тясна в бедрата. Августа Попея ми се оплакваше, че тя омагьосала нашето дете в градините на Палатин…

— Но аз казах на Тигелин, че лошите магии не влияят на божествата. Помниш ли, божествени, как той се смути и как ти сам викаше: „Habet!“

— Помня.

И се обърна към Виниций:

— Наистина ли я обичаш така, както казва Петроний?

— Обичам я, господарю! — отговори Виниций.

— Тогава разрешавам ти да отпътуваш още утре за Рим, да се ожениш за нея и да не ми се показваш пред очите без венчален пръстен.

— Благодаря ти, господарю, от сърце и душа.

— О, колко е приятно да правиш хората щастливи — каза цезарят. — Бих желал през целия си живот да не върша нищо друго.

— Окажи ни още една милост, божествени — рече Петроний, — покажи каква е волята ти пред Августа. Виниций никога не ще се осмели да се ожени за жена, която Августа мрази, а ти, господарю, с една дума ще разсееш нейното предубеждение, като обявиш, че сам си заповядал така.

— Добре — каза цезарят, — на теб и на Виниций нищо не мога да откажа.

Той се отправи към вилата, те тръгнаха заедно с него, а сърцата им преливаха от радост за спечелената победа. Виниций едва се сдържаше да не се хвърли на врата на Петроний — сега му се струваше, че всички опасности и пречки са отстранени.

Младият Нерва и Тулий Сенецион разговаряха с Августа в атриума на вилата, а Терпнос и Диодор настройваха цитрите. Нерон влезе, седна на направеното от черупки на костенурки кресло, прошепна нещо на застаналия до него момък грък и зачака.

Момъкът се върна веднага със златна кутийка. Нерон я отвори, взе една огърлица от големи опали и каза:

— Ето скъпоценности, достойни за днешната вечер.

— В тях се отразява Зората — отговори Попея, уверена, че огърлицата е за нея.

Цезарят ту вдигаше, ту сваляше розовите камъни и най-после каза: