Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Той спря, защото почувства, че по-нататъшната молитва може да се превърне в заплаха; страхуваше се да не обиди божеството, сега най-много имаше нужда от неговото милосърдие и благосклонност. Изплаши се от тая мисъл и за да не допусне в ума си дори и сянка от заплаха, отново започна да шиба коня, още повече, че белите стени на Ариция, която се намираше на половината път до Рим, вече се мяркаха напред в лунната светлина. След известно време прелетя край храма на Меркурий в гората до града. Изглежда, тук знаеха за нещастието, защото пред храма имаше необикновено движение. В бързината Виниций успя да забележи по стълбите между колоните много хора със запалени факли, които се трупаха тук, търсеха закрилата на бога. И пътят не беше пуст и свободен, както от Ардея дотук. По страничните пътеки към гората се стичаха тълпи, а по главния път имаше групички, които бързо се отстраняваха от пътя пред препускащия конник. От града долиташе глъчка. Виниций се втурна към него като вихър, повали и стъпка няколко души по пътя. Заобиколиха го викове: „Рим гори! Градът е в огън! Богове, спасете Рим!“

Конят се препъна и задържан от силната ръка, се спря пред странноприемницата, където Виниций беше оставил друг за смяна. Робите, изглежда, очакваха пристигането на своя господар. Те стояха пред странноприемницата и в отговор на заповедите му се хвърлиха в надпревара да доведат новия кон. Виниций обаче видя отряд от десет преториански конници, които сигурно отиваха в Анций с новината. Виниций скочи от коня, изтича при тях и ги запита:

— Коя част на града е в огън?

— Кой си ти? — попита десетникът.

— Виниций, военен трибун и августиан! Отговаряй, ако ти е мил животът!

— Пожарът, господарю, избухна в бараките на продавниците до Големия цирк. Когато ни изпратиха, центърът на града беше вече в огън.

— А Задтибърският квартал?

— Пламъците още не бяха стигнали дотам, но с неудържима сила обхващат все нови и нови квартали. Хората умират от горещината и дима и няма спасение за никого.

В тоя миг дадоха на Виниций новия кон. Младият трибун скочи на него и препусна по-нататък.

Сега той пътуваше към Албан, изоставяйки вдясно Алба Лонга и нейното прекрасно езеро. Пътят за Ариция вървеше край планината, която изцяло закриваше хоризонта и намиращия се отвъд нея Албан. Виниций обаче знаеше, че като се изкачи на върха, ще види не само Бовиле и Устрина, където го чакаха нови коне, а и Рим, тъй като оттатък Албан от двете страни на Апиевия път се простираше равната и ниска Кампания, по която се виждаха само аркадите на акведуктите за града и нищо не спираше погледа.

„От върха ще видя пламъците“ — казваше си той.

И пак пришпори коня.

Но преди да стигне върха на възвишението, усети по лицето си лъха на вятъра, а заедно с него до носа му достигна и миризма на дим.

В това време и върхът на възвишението започна да се позлатява.

„Заревото!“ — помисли си Виниций.

Но нощта отдавна вече бледнееше, дрезгавината премина в светлина и по всички близки хълмове се появиха също златни и розови отблясъци, които можеха да са и от пожара, и от зората. Виниций стигна върха и пред очите му се разкри страшна гледка, която го порази.

Цялата низина беше покрита с дим, образуващ гигантски облак, притиснал земята, и в тоя облак чезнеха градове, акведукти, вили, дървета; на края на тая сива и страшна площ гореше седмохълмият град.

Пожарът нямаше форма на огнен стълб, както става, когато гори само една, макар и много голяма сграда. Пожарът беше по-скоро дълга лента, която напомняше зората.

Над тая лента се носеше вълна дим, на места напълно чер, на места розов и кървавочервен; гъст и черен, той се протягаше като змия, която ту се виеше и гърчеше, ту се изпъваше. Понякога тая чудовищна вълна закриваше и огнената лента така, че тя се превръщаше в много тясна ивица. Но понякога тая лента осветяваше дима отдолу, превръщаше долните му кълба в огнени вълни. Димът и огънят се простираха от единия до другия край на хоризонта и го обкръжаваха като горски пояс. Сабинските планини въобще не се виждаха.

В първия миг на Виниций се стори, че гори не само градът, но и целият свят, и че жива душа не може да се спаси от тоя огнен океан и дим.

Вятърът духаше откъм пожара все по-силно, носеше миризма на изгоряло и лека мъглица, която започна да закрива и най-близките предмети дори. Денят настана и слънцето освети заобикалящите Албанското езеро върхове. Светлозлатистите утринни лъчи през мъглата изглеждаха рижи и слаби. Виниций се спусна към Албан и навлезе във все по-гъстия и все по-малко прозрачен дим. Цялото градче беше потънало в него. Разтревожените жители бяха излезли на улиците; и страшно беше да се помисли какво ставаше сега в Рим, щом като тук се дишаше трудно.