Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Юний имаше в Карини великолепна инсула, пълна с произведения на изкуството, в които беше влюбен; сега той сграби шепа пепел, посипа главата си и заплака отчаяно.

Виниций го хвана за раменете.

— И моят дом е на Карини — каза той, — но щом всичко загива, нека загине и той.

След това обаче си спомни, че Лигия може да е последвала съвета му и да се е пренесла в дома на Авъл, и попита:

— Ами викус Патрициус?

— В огън! — отговори Юний.

— Ами Задтибърските квартали?

Юний го погледна учудено.

— Остави Задтибрието — каза той и притисна ръце към заболелите го слепи очи.

— Мен Задтибрието ме интересува повече, отколкото целият Рим! — викна рязко Виниций.

— Там ще се промъкнеш само през виа Портуенвис, защото край Авентин ще те задуши горещината… Задтибрието?… Не зная. Огънят още не беше стигнал дотам, но дали в тоя миг не е стигнал, само боговете знаят…

Юний се поколеба и после каза със снишен глас:

— Зная, че няма да ме издадеш, затова ще ти кажа… това не е обикновен пожар. Не позволиха да се спаси циркът… Сам чух… Когато започнаха да горят къщите наоколо, хиляди гласове викаха: „Смърт на спасяващите!“ Неизвестни хора тичат из града и хвърлят в къщите горящи главни… А народът се възмущава и вика, че градът гори по заповед. Не ще кажа нищо повече. Горко на града, горко на всички нас и на мен! Какво става там, човешкият език не може да изрази. Хората гинат в огъня или се избиват в навалицата… Това е краят на Рим!

И отново започна да повтаря: „Горко! Горко на града и нам“, а Виниций скочи на коня и полетя напред по Апиевия път.

Но това беше по-скоро промъкваме в тая река от хора и коли, която извираше от града. Рим, обхванат от чудовищния пожар, лежеше пред Виниций като на длан… От огненото море и от дима струеше страшна горещина, а човешките крясъци не можеха да заглушат съскането и бумтенето на пламъка…

Колкото повече Виниций се приближаваше до стените, толкова повече се убеждаваше, че много по-лесно бе да стигне до Рим, отколкото да се добере до центъра на града. По Апиевия път беше трудно да се промъкне, защото имаше навалица. Къщите, празните места, гробищата, градините и храмовете, разположени от двете му страни, бяха превърнати в бивак. Тълпата беше разбила вратите на Марсовия храм до Порта Апия, за да намери там подслон през нощта. В гробищата заемаха по-големите гробници и водеха за тях борба, която стигаше до кръвопролитие. Хаосът в Устрина даваше слаба представа за онова, което ставаше край стените на самия град. Никакво внимание не се обръщаше на законите, на властта, на роднинските връзки, на разликата в положението. Роби биеха с тояги граждани. Опилите се с плячкосано от Емпориума вино гладиатори се събираха на грамадни тълпи, обикаляха с диви викове поляните край пътя, гонеха хората, тъпчеха ги и ги ограбваха. Множество варвари, докарани в града за продан, бяха избягали от бараките, където ги продаваха. Пожарът и гибелта на града за тях означаваше край на робството и час за отмъщение. И когато народът, изгубил в огъня цялото си имущество, отчаян протягаше ръце към боговете за спасение, те разблъскваха с радостни викове тълпите, сваляха дрехите от гърба им и отвличаха по-младите жени. Към тях се присъединяваха роби, които отдавна служеха в Рим, и просяци; те нямаха нищо на гърба си освен вълнена препаска около бедрата, страшни личности от глухите затънтени улички. Денем те почти никога не се виждаха по улиците и затова човек трудно можеше да предположи, че В Рим съществуват такива хора. Тая тълпа, съставена от азиатци, африканци, гърци, траки, германци и брити, крещеше на всички езици, дива и разюздана, беснееше, смятайки, че е дошъл мигът на отмъщение за дългите страдания и нищетата. Сред тази възбудена тълпа в блясъка на деня и огъня се мяркаха шлемове на преторианци, под чието покровителство населението се чувстваше по-спокойно и които често трябваше с бой да се нахвърлят върху озверялата сган. През живота си Виниций бе виждал превземане на градове, но никога очите му не бяха виждали подобна картина — отчаянието, сълзите, мъките, стенанията, дивашката радост, безумията, яростта и разюздаността се смесваха в безкраен хаос. И над тая вълнуваща се и обезумяла навалица бушуваше пожарът; най-големият в света град гореше по хълмовете; огънят пращеше своето огнено дихание и покриваше града с дим, над който не се виждаше вече небесната синева. Младият трибун, излагайки всеки момент живота си на опасност, с големи усилия се добра най-сетне до Апиевата порта, но тук забеляза, че през квартала Порта Капена не ще може да влезе в града не само поради навалицата, но и поради страшната горещина, от която въздухът трепереше извън градските стени дори. А и мостът при Порта Тригемина срещу храма на Бона Деа вече не съществуваше; така че, за да отиде отвъд Тибър, той трябваше да се промъкне чак до Паловия мост, тоест да мине край Авентин, а тая част на града бе заляна с море от пламъци. Това беше невъзможно. Виниций разбра, че трябва да се върне назад към Устрина, после да остави Апиевия път, да премине реката по-долу от града и да излезе на виа Портуензис, която водеше право към Задтибърските квартали. Но и това не беше лесно — на Апиевия път владееше все по-голяма безредица. Там навярно ще трябва да си пробива път с меч, но Виниций нямаше оръжие, понеже напусна Анций така, както го завари във вилата на цезаря вестта за пожара. Край Извора на Меркурий той забеляза един познат центурион, който начело на няколко десетки преторианци пазеше и не пукаше никого в района на храма. Виниций му заповяда да тръгне след него, а той позна трибуна и августиана и не се осмели да не изпълни заповедта.