Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Виниций, ще подариш от мен тази огърлица на младата лигийска царска дъщеря, за която ти заповядвам да се ожениш.

Пълният с гняв и учудване поглед на Попея се пренесе от цезаря към Виниций, а накрая се спря на Петроний.

Но той, наведен през облегалото на стола, пипаше с ръка грифа на арфата, сякаш искаше да запомни добре формата му.

В това време Виниций благодари за подаръка, приближи се до Петроний и каза:

— С какво да ти се отблагодаря за това, което направи днес за мен?

— Принеси в жертва на Евтерпа два лебеда — отговори Петроний, — хвали песните на цезаря и се подигравай на предчувствията. Радвам се, че отсега нататък ревът на лъвовете не ще нарушава нито твоя сън, нито съня на твоята лигийска лилия.

— Не — каза Виниций, — сега вече съм напълно спокоен.

— Нека съдбата бъде благосклонна към вас. Но сега внимавай, защото цезарят пак взема формингата, сдържай дишането си, слушай и рони сълзи…

И наистина цезарят взе формингата в ръка и вдигна очи. Разговорите в залата престанаха и всички седяха неподвижни, сякаш вкаменени. Само Терпнос и Диодор, които щяха да акомпанират на цезаря, ту извръщаха глави и си разменяха погледи, ту поглеждаха към устните на цезаря и чакаха първите тонове на песента.

Изведнъж в преддверието се чу шум и вик, а след малко иззад завесата се показа освободеният роб на цезаря Фаон и веднага след него консулът Леканий.

Нерон сви вежди.

— Прости ми, божествени императоре — каза със сподавен глас Фаон, — в Рим избухна пожар! По-голямата част от града е в пламъци!…

При тая вест всички скочиха, а Нерон остави формингата и каза:

— Богове!… Ще видя горящ град и ще довърша своята „Троада“!

След това той се обърна към консула:

— Ако тръгна веднага, ще успея ли да видя пожара?

— Господарю! — отговори побледнелият като стена консул. — Целият град е море от пламъци: димът задушава жителите, хората припадат и обезумели се хвърлят в огъня… Рим загива, господарю!

Настана минутна тишина, която гласът на Виниций наруши:

— Vae misero mini.

Младият човек, хвърли тогата си и избяга от двореца само по туника.

Нерон вдигна ръце към небето и каза:

— Горко ти, свещен Приамов град!…

Виниций успя само да заповяда на няколко роба да го последват, скочи на коня и в дълбоката нощ препусна по пустите улици на Анций към Лавренций. Под влияние на страшната вест той сякаш бе изпаднал в състояние на лудост и умствено подивяване и не си даваше сметка какво става с него; чувстваше само, че на същия кон зад гърба му седи нещастието и крещи в ушите му: „Рим гори!“, шиба него и коня и ги тласка към пожара. Притиснал непокритата си глава до конската шия, Виниций препускаше по туника, без да гледа напред и без да обръща внимание на препятствията, в които можеше да се пребие. Сред тишината и нощта, спокойна и звездна, ездачът и конят, осветени от лунния блясък, приличаха на съновидение. Свил уши и протегнал шия, идумейският жребец се носеше като стрела край неподвижните кипариси и белите, скрити зад тях вили. Тропотът на копитата о каменните плочи будеше тук-там кучетата, които изпращаха странния призрак с лай; след това, разтревожени от неговата дързост, започваха да вият, вдигайки муцуни към месеца. Препускащите след Виниций роби имаха много по-лоши коне и скоро изостанаха назад. Виниций премина като буря през спящия Лавренций, сви сам към Ардея, където, както в Ариция, Бовиле и Устрина, още откакто беше дошъл в Анций, държеше резервни коне, за да може много бързо да изминава разстоянието, което го делеше от Рим. Той помнеше това и препускаше с всички сили. Стори му се, че оттатък Ардея, на североизток, небето се покрива с розови отблясъци. Това бе може би зората, тъй като нощта вече преваляше, а през юли се съмваше по-рано. Виниций обаче не можеше да овладее отчаянието и яростта си, понеже му се стори, че това е зарево на пожар. Спомни си думите на Леканий: „Целият град е море от пламъци!“ — и за момент почувства, че наистина има опасност да полудее, защото напълно загуби надежда да спаси Лигия, дори не се надяваше да стигне града, преди той да се е превърнал в купчина пепел. Мислите му станаха по-бързи от препускащия кон и летяха пред него като ято черни врани — отчаяно и страшно. Наистина той не знаеше, коя част на града е пламнала, но предполагаше, че кварталите отвъд Тибър, където бяха струпани една до друга къщи, складове за дърва и дървени постройки, в които продаваха роби, първи са станали жертва на пламъците. В Рим често ставаха пожари, по време на които също много често се стигаше до насилия и грабежи, особено в кварталите, където живееше бедно и полуварварско население. Ясно беше какво е станало в Задтибърските квартали, които бяха гнездо на голтаците — сбирщина от всички краища на света! В тоя момент в главата на Виниций се мярна Урс със своята свръхчовешка сила, но какво можеше да помогне той, дори и да бе великан, а не човек, срещу унищожителната сила на огъня. Страхът от въстание на робите също беше кошмар, който терзаеше години наред Рим. Мълвеше се, че стотици хиляди роби мечтаят за времето на Спартак и чакат удобен момент да грабнат оръжието срещу подтисниците и града. И ето, моментът бе дошъл! Може би там, в града, освен пожар кипеше клане и война. Може би преторианците се бяха нахвърлили върху града и избиваха по заповед на цезаря. Изведнъж косите на Виниций настръхнаха от ужас. Той си спомни за пожарите на различните градове, за които от известно време се говореше упорито в двора на цезаря. Спомни си колко много цезарят съжаляваше, че трябва да описва горящ град, без да е видял някога истински пожар, спомни си неговия презрителен отговор на Тигелиновото предложение да бъде подпален Анций или пък изкуствен дървен град; спомни си най-после и оплакванията му срещу Рим и зловонните улички на Субура. Да, цезарят беше заповядал да запалят града! Той единствен можеше да се реши на това, както и единствен Тигелин можеше да се заеме с изпълнението на подобна задача. Щом Рим гореше по заповед на цезаря, кой тогава можеше да гарантира, че и населението нямаше да бъде избито пак по негова заповед? Чудовището беше способно и на това. И тъй — пожар, бунт на робите и клане! Какъв страшен хаос, каква буря на унищожителните стихии и човешкия бяс — и сред всичко това е Лигия! Воплите на Виниций се смесиха с пръхтетенето и цвиленето на коня, който препускаше по стръмния път към Ариция, като напрягаше последни сили. Кой щеше да я изтръгне от горящия град и кой щеше да я спаси? Виниций, легнал цял на коня и впил пръсти в гривата му, от болка беше готов да разкъса конската шия. Но в тоя миг някакъв конник, препускащ вихрено по посока към Анций, прелетя край Виниций и извика: „Рим загива!“ и препусна по-нататък. До ушите на Виниций достигна и думата, „богове“, останалото заглуши тропотът на копитата. Тая дума го сепна. Богове!… Виниций вдигна глава, протегна ръце към обсипаното със звезди небе и започна да се моли: „Не вас, чиито храмове горят, призовавам аз, а тебе!… Ти сам си страдал, само ти единствен си милостив! Ти единствен си разбрал човешката болка! Ти си, който си дошъл на света, за да научиш хората на милосърдие, бъди милостив сега! Ако си такъв, както казват Петър и Павел, спаси Лигия. Вземи я на ръце и я изнеси от пламъците. Ти можеш да направиш това! Върни ми я, а аз ще ти дам кръвта си. Ако не искаш да сториш това заради мен, стори го за нея. Тя те обича и ти вярва. Ти обещаваш живот и щастие след смъртта, но щастието след смъртта не ще я отмине, а сега тя още не иска да умира. Дай й живот. Вземи я на ръце и я изнеси от Рим. Ти можеш да направиш това, а ако не искаш…“