Ева Фьолер - Златният мост

Филип. Филип! Това бе решението! Задъхана, продължих да тичам. Филип знаеше къде живее Себастиано, защото му беше предавал съобщенията от Гастон! Можеше да ми каже адреса и щях да стигна на мястото за нула време. Хосе със сигурност щеше вече да чака там и можех да му обясня всичко.

Дали щеше да ми се сърди?

Не, той напълно ще те разбере, рече подигравателно вътрешният ми глас. Не всички пазители на времето са сто процента перфектни професионалисти. Между тях, за съжаление, има и неудачници.

Точно така, аз бях една от неудачниците. Все някак си успявах да проваля всичко. Или не стигах много далеч с гениалните си идеи. Например когато с последни сили се озовах пред шивашкото ателие и бащата на Филип ми съобщи, че синът му отново не си беше вкъщи.

— Случайно да знаете къде бих могла да го намеря? — попитах аз.

— Искаше да гледа репетицията в театъра.

— Благодаря! — извиках, вече тичайки към следващата цел.

— Хареса ли ви роклята? — извика той след мен.

— Херцогинята все още не ми я е показала!

Боже мой, напълно бях забравила за Мари. Със сигурност вече се беше побъркала от притеснение, нямаше ме вече втори ден. Преди малко можех да се отбия при нея и да ѝ кажа, че съм добре.

Но така щях да се забавя още повече. А и щеше да се наложи да ѝ обясня какво се бе случило с брилянтите.

Две пресечки по-надолу вече не можех да дишам. Измъчвана от остър бодеж встрани, ми хрумна, че щях да съм много по-бърза, ако наемех карета. За какво иначе ми бяха парите за черни дни? Бяха останали невредими след скоковете ми във времето и останалите ми приключения. Бе дошъл моментът да прибягна до тях. Дишайки тежко, се качих в най-близката наемна карета, открита и с един кон — същата като онази, с която двамата със Себастиано бяхме отишли на театър. По пътя към хотел „Бургундия“ се опитах да проясня ума си и да измисля резервен план, в случай че Филип не беше в театъра. Като например да се изправя пред кардинала с насочено срещу него оръжие (щях да взема назаем сабята на дядо Анри) и да го заставя да ми върне огърлицата. Или да подпаля балната зала на Лувъра, така щяха да евакуират хората и да отложат събитието.

Но разбира се, всичко това бяха пълни глупости. Започнах да плача и когато каретата спря пред театъра, лицето ми бе обляно в сълзи.

— Наред ли е всичко, мадмоазел? — попита ме кочияшът.

— Не — изхлипах аз. — Мисля, че съм в грешния филм. — Както винаги думата се замести с пиеса, при което кочияшът ме погледна с недоумение.

— Желаете ли да ви закарам до друг театър?

— Не, няма значение. Изчакай ме тук.

Когато влязох в залата, все още плачех, ала въпреки замъгления ми от сълзи поглед ясно можех да видя как Филип и Сесил седяха на първия ред и се целуваха. Когато им се показах, веднага се отдръпнаха един от друг.

— Ана! Ти си жива! — Филип скочи на крака и дотича при мен по пътеката между пейките. Той ме погали нежно по бузата, сякаш не можеше да повярва, че стоях пред него. — Мислехме, че си се удавила!

Подсмръкнах.

— Как разбрахте за това?

— Твоят мускетар е бил вчера при Мари дьо Шеврьоз и ѝ е съобщил тъжната новина. Херцогинята изпратила съобщение на Сесил и така аз научих от нея. — Той сияеше срещу мен. — Но явно е станало недоразумение. Нямаш представа колко се радвам!

Подейства ми добре, че беше толкова радостен. Усмихнах му се колебливо и избърсах сълзите си. Сесил също се приближи. Бяло-русите ѝ коси стърчаха във всички посоки, а на врата си имаше смучка. Беше увила една тога около прозрачната си риза на нимфа и ме гледаше с широко отворени очи.

— Ти не си се удавила!

— Не, успях да доплувам до брега.

— А как въобще си паднала във водата?

Поех си дълбоко въздух.

— Гастон ме хвърли. Искаше да ме убие.

— Какво? — извикаха Филип и Сесил в един глас.

— Защо? — попита Филип зашеметено. — Защо го е направил?

— Искаше брилянтите на кралицата. Случайно бяха у мен и ми ги открадна.

— Брилянтите на кралицата са били случайно у теб? — повтори Сесил невярващо.

— Е, не беше съвсем случайно. Беше дала огърлицата на някого и си я искаше обратно. Затова помоли херцогинята да я вземе от нейно име. Ала тя беше заета, затова се погрижих аз. Гастон бе разбрал за това и ме нападна.

Двамата се бяха втренчили в мен. Не беше трудно да се забележи, че не вярваха на по-голямата част от историята ми. Особено Сесил ме гледаше доста странно.

— Признай си, ти шпионираш за Ришельо — каза рязко тя.