Ева Фьолер: Златният мост

If you’re lost, you can look and you will find me —

time after time…

О, боже, ама че е високо! Ужасена, се взирах в дълбините. Покривът и от долу изглеждаше висок, но когато човек беше върху него и погледнеше надолу, имаше чувството, че се намира на ръба на Гранд Каньон. Освен това бе и ужасно стръмен — трябваше много да внимаваме да не се подхлъзнем. Далеч под мен лунната светлина проблясваше, отразена от водата на канала. Гондолата едва се виждаше в мрака, ала аз знаех, че е там — превозното ни средство за бягството.

— Как мислиш, повече ли са от трийсет метра? — попитах жално. Изглеждаше наистина много високо.

— Глупости — каза Себастиано. — Освен това нагоре се покатери лесно и точно толкова лесно ще успееш да слезеш. Не се превземай. Друг път си толкова смела.

Беше му лесно да говори, нали не го беше страх от височини.

— А, тук е. — Себастиано отмести капака на една дупка в покрива и след това се обърна към мен. На светлината от фенера, който бе запалил преди малко, изглеждаше смел и дързък. И опасен, с всичките оръжия, запасани в колана му.

— Престани да гледаш надолу. Време е да действаме. — Той се наведе напред и надникна предпазливо във вътрешността на покрива. Дупката бе направена собственоръчно от затворника, който тази нощ искахме да освободим, ала за съжаление, нямаше да му е от полза. Поне не и в непромененото минало, в което бе паднал от покрива и си бе счупил врата. Той, разбира се, не го знаеше, защото все още не се беше случило. Двамата със Себастиано щяхме да се погрижим при втория му и последен опит всичко да протече гладко.

— Месер , буден ли сте? — тихо извика Себастиано.

Отвътре се чу трополене, а след това отекна недоверчив отговор:

— Кой е там?

— Вашите спасители, месер. Бих искал да ви помоля да обуете обувките си и да излезете при мен навън, за да можем да ви отведем на сигурно място…

Надникнах през рамото му и успях да зърна мъничката килия, която беше толкова схлупена, че човек трудно стоеше изправен. Оловни стаички, така наричаха затворническите дупки под покривните греди — защото покривът бе покрит с оловни плочи. През лятото ставаше убийствено горещо, сякаш затворниците се намираха в пещ, а през зимата студено, колкото в хладилник. Който недоволстваше, нямаше късмет — стаята за мъчения се намираше на много практично място, точно зад ъгъла. Веднъж, в наши дни, бях посетила тази камера на ужасите. От тавана все още висеше въжето, на което окачваха вързаните за гърба ръце на непокорните затворници, докато не си признаеха всичко, независимо от това дали бяха извършили дадено престъпление, или не. Тук „Амнести Интернешънъл“ [1]би намерила широко поле за действие.

— Кои, по дяволите, сте вие? — прозвуча недоверчив глас. Естествено, в продължение на седмици усърден труд, той бе направил дупка в покрива и тази нощ след смяната на патрула възнамеряваше да избяга. Това, че изведнъж непознати бяха застанали на пътя му за бягство, явно му се стори подозрително. Само ако знаеше, че тези непознати пътуваха във времето и идваха от 2011 година, със сигурност нямаше да си покаже носа навън.

През отвора се мярна фигура, а след това се появи и една рошава глава. Сърцето ми започна да бие по-бързо. Въпреки рунтавата си брада, мъжът наистина изглеждаше добре! Не съвсем като Хийт Леджър, но макар недоспалия си вид, той бе също толкова мъжествен и атрактивен като него. Веднага след това навън се показаха и широките му рамене.

— Имената ни не са от значение, но повярвайте, намеренията ни са добронамерени. — Себастиано помогна на затворника да излезе на покрива.

Мъжът изтупа дрехите си, след което застана мирно, погледна нагоре към звездното небе и изпълни дробовете си с нощния въздух. Тогава ме погледна и очите му се разшириха.

— Скъпа моя! Та вие не сте момче! Не може да ме заблудите с дегизировката си!

— Добре де. — Наместих си шапката и натиках обратно един кичур коса, който се беше измъкнал. — При тази височина дългите поли не са за предпочитане.

— Казах ти, че панталонът ти е прекалено тесен — отбеляза възмутено Себастиано.

— Не съм виновна. Ти ми го даде!

— Напълняла ли си?

— Да не искаш да кажеш, че съм дебела? — попитах го възмутено.

— Позволете ми да се представя — намеси се затворникът. — Джакомо Казанова. — Той направи един съвършен поклон, улови ръката ми и я целуна. — Каква красива млада дама, наистина! Как само гледката ви стопля сърцето ми! Надявам се да ми простите външния ми вид и лошата ми миризма.