Ева Фьолер - Златният мост

— O, боже!

— Само не ми казвай… — Себастиано замръзна на място насред един тъмен коридор на приземния етаж и се обърна към мен.

— За съжаление, да.

— По дяволите!

— Какво става? — чух Казанова зад мен да пита с приглушен глас.

Себастиано бутна свещта в ръката ми и с металически звън извади шпагата си. Казанова отскочи назад.

— Какво, по…

— Шшшт. За бога, месер, пазете тишина! — Себастиано му подаде шпагата си, а Казанова замълча объркан. — Използвайте я само ако се налага — прошепна Себастиано. — Но избягвайте силни викове, в противен случай ще ни погнат всички стражи от Сан Марко.

— Ще защитавам тази очарователна девица с живота си! — Казанова се наведе към мен. — Аз не намирам панталона ви за прекалено тесен — довери ми той тихо. — Дори напротив. Ласкае фигурата ви по изключителен начин!

— Това вече е прекалено — изръмжа Себастиано. Хвърли ми един нервен поглед, а след това ме сграбчи и ме целуна бързо, но страстно. Накрая се обърна към Казанова: — Само за да сме наясно. А сега да вървим. — Той извади кинжала си и бавно тръгна напред. Знаех, че е много добър в боя с нож, лично се бях убедила, но въпреки това ръката ми, с която държах свещта, трепереше. Казанова стоеше на крачка разстояние зад мен. Изведнъж от ъгъла се появиха двама пазачи. Всъщност те не трябваше да са тук толкова рано, най-вероятно бяха съкратили патрулната си обиколка. В крайна сметка елементът на изненада беше на наша страна. Двамата едва успяха да извадят шпагите си. Казанова се втурна покрай мен и се нахвърли върху единия пазач, а Себастиано се зае с втория, докато аз стоях мирно със свещта и треперех като лист. Звънът от сблъсъка на остриетата им беше оглушително силен, а и Казанова не бе от най-тихите. Бойните му викове сигурно се чуваха чак в Риалто.

— Ето! Сега ще си го получиш! Подлец такъв! Пази се! Ще те пипна! Да, уцелих! — Той нанесе удар, от който противникът му се олюля за кратко, ала продължи да се сражава. Цялата тази врява за нула време щеше да привлече дузина пазачи! Погледнах тревожно Себастиано, който с изваден кинжал заобиколи врага си. Стражът се втурна с оръжието си към Себастиано, при което той отстъпи елегантно встрани и с една чиста джудистка хватка го преметна във въздуха. Мъжът се приземи тежко, а шлемът му се търкулна с дрънчене настрана. Когато, пъшкайки, опита да се изправи, Себастиано го удари в слепоочието с дръжката на кинжала си и той падна назад в безсъзнание. Казанова и вторият пазач все още се дуелираха. В далечината се чуваха мъжки гласове и отекваха звуците на маршируващи ботуши. Вратът ми започна да ме сърби по-силно.

— Бързо — извиках аз.

Себастиано побърза да помогне на Казанова, като събори стража и по същия начин както първия го извади от строя.

— Но аз почти се бях справил с него — извика Казанова малко обиден.

— Спестете силите си за бягството — рече Себастиано, като си взе обратно шпагата и ни направи знак да го последваме навън. Озовахме се при безкрайно дългата аркада на южната страна на двореца. По протежение на вълнолома горяха факли, на чиято светлина се виждаха зловещите очертания на безброй лодки, закотвени на кея.

Потърках врата си.

— Ето ги, идват!

Отряд въоръжени мъже се задаваха откъм колонадата и се приближаваха към нас с обезпокоителна бързина. Бяха най-малко четирима или петима, ако се съдеше по стъпките и виковете им. На светлината на факлите можеха да се видят извисяващите им се копия.

— Най-добре отново да ми дадете шпагата — извика войнствено Казанова.

— Никой друг път. — Себастиано се повдигна на пръсти. — Ето я гондолата! Нямаме време! Да вървим!

Пазачите бяха само на няколко крачки от нас. Себастиано ме сграбчи за ръката и побягнахме. На Казанова не му трябваше специална покана, спринтът му беше забележителен. Гондолата бе доплавала от Рио ди Палацо и ни чакаше точно при Понте дела Паля. Двамата със Себастиано скочихме в нея едновременно, а Казанова ни следваше по петите. При качването си се подхлъзна и единият му крак се озова във водата, но Хосе вече избутваше от кея гондолата с дългото весло и загреба като дявол навътре в мастиленочерната лагуна. Бяхме на не повече от две лодки разстояние от вълнолома, когато гневните преследвачи стигнаха ръба на кея. Единият от караулите с яростен рев метна копието си по нас, което пропусна главата ми само за няколко сантиметра. С крайчеца на окото си видях как профуча покрай ухото ми. Себастиано изрече едно гневно проклятие и ме дръпна към пода. Тогава отекна изстрел, един от стражите стреля с пистолета си. За щастие, се оказа лош стрелец и патронът профуча във въздуха, високо над главите ни. Хосе се напрегна и гребейки с все сила, се мъчеше да ни измъкне от опасната зона. Напредвахме бързо. Скоро мъжете се превърнаха в няколко неясни очертания на светлината на крайбрежните факлите, а виковете им заглъхваха в далечината.