Ева Фьолер: Златният мост

— Само не ми напомняй за това.

Бяхме стигнали жилищната сграда, в която Себастиано живееше под наем. Той отключи външната врата, дръпна ме във входа и ме опря в стената, след което започна да ме целува, докато не останах без дъх.

— Беше необходимо — каза той, дишайки тежко.

— Защо? — попитах с омекнали колене, докато ме дърпаше нагоре по стълбите към апартамента си.

— За да ти дойдат други мисли.

При всички положения беше успял. А вечерта едва сега започваше. До края на нощта и през следващия ден матурата изобщо не ме вълнуваше.

Осем дни по-късно всичко изглеждаше съвсем различно. Седях на изпита по математика и нямах никаква представа от материала. В началото умувах над едно квадратно уравнение. Анализът беше мой враг, чужда дума, която за мен означаваше нещо като страшилище. Само можех да гадая, а и резултатите на задачите от теорията на вероятностите — поне имах някакви резултати! — ми се струваха странни, но по-добре не можех да ги сметна. От време на време си хвърляхме по един отчаян поглед с Ванеса, която седеше три чина вдясно от мен и имаше подобни на моите проблеми. Споделяхме отвращението към математиката още със започването на училището, дори можеше да се каже, че лежеше в основата на нашето приятелство. Затова се наложи да повторим един клас.

Някак си реших задачите и предадох листа си с едно странно чувство на гадене в стомаха. Заедно с Ванеса напуснахме стаята. Отвън съучениците ни дискутираха верните отговори и нищо от това не звучеше така, сякаш ставаше въпрос за същите задачи.

Исках да си запуша ушите.

— Хайде да си тръгваме — каза Ванеса отчаяно. — Стигат ми толкова гадости за днес. Ще ми се обадиш ли по-късно?

Кимнах мълчаливо. Тя ме прегърна за секунда и се запъти към колата си, а аз към моето колело.

Вкъщи татко ме очакваше за обяд.

— Специално за теб направих спагети, момичето ми. — Тази седмица той отговаряше за домакинството, защото майка ми беше на конгрес в Копенхаген. Освен участието в разкопки, той изнасяше лекции в университета, но също толкова често си оставаше у дома и докато мама я няма, се грижеше да разпръсква семейно настроение. При други обстоятелства щях много да се радвам да обядваме заедно и да си поговорим, но днес не бях в настроение.

— Толкова ли е лошо положението? — попита ме той състрадателно. — Нито една задача ли не можа да решиш?

— Реших ги всичките, но глупавото е, че нямам никаква представа дали някоя е вярна.

— Тогава със сигурност ще има поне една вярна — отговори веднага успокояващо той. — В противен случай би било в разрез с теорията на вероятностите.

Можех много да му разказвам за вероятностите, но не биваше да издавам нищо на моите родители за пътуването ми във времето. Никой нищо не знаеше, дори Ванеса. Себастиано ми беше втълпил, че секретните познания можеха да са пагубни за странични лица. За всичките тези години, през които извършваше тази работа, самият той не беше споменал на никого за това.

За да угодя на татко, хапнах малко спагети. Веднага след това се скрих в стаята ми, хвърлих един поглед на фейсбук, поприказвахме си малко с Ванеса по телефона и се опитах да забравя изпита по математика. В края на краищата матурата по немски и биологии мина чудесно. Най-накрая писмените изпити бяха зад гърба ми и можех да си отдъхна. Сега ми се искаше да се върна във Венеция. Само ако можеше да не се свежда всичко до пари! През последната година започнах да давам уроци по пиано на едно съседско дете и така успявах да припечеля по нещичко, но не беше достатъчно за повече от един самолетен билет на месец. А и трябваше да се закупи предварително, в противен случай струваше доста скъпо. Като асистент Себастиано също не печелеше много и затова също не можеше да идва често във Франкфурт.

Тъкмо започнах да се самосъжалявам, защото толкова ми се искаше да съм при него в този момент, когато мобилният ми телефон иззвъня. Трябваше да е той! Беше ми се обаждал след всеки изпит, за да ме попита как съм се справила, и веднага след това се чувствах по-добре. Но номерът на дисплея беше непознат, въпреки че ми звъняха от Венеция, което разбрах от кода. Бързо приех обаждането.

— Ана Берг на телефона.

— Ана — прозвуча като ехо, някак си тихо и слабо.

— Кой е? — попитах притеснено.

— Хосе. Ана, Себастиано има нужда от теб.

Едва разбирах какво ми казваше.

— Какво му се е случило? — извиках уплашено. — Той къде е?