Ева Фьолер - Златният мост

— Кой сте вие? — Казанова любопитно съзерцаваше Хосе, който стоеше в задната част на гондолата и на светлината на фенера представляваше наистина забележителна гледка. Най-вече заради това, че гребеше като шампион, но е мършавата си фигура приличаше на някой, който спешно се нуждае от витамини. Никой не знаеше годините му. На външен вид изглеждаше на около шейсет или седемдесет, ала за един пътуващ във времето, особено за някой от старите, това беше относително. Предполагах, че е на няколко хиляди години, но Себастиано бе на мнение, че както винаги преувеличавах твърде много. Самият Хосе не разкриваше истинската си възраст. Лявото му око мигаше снизходително, когато ставаше дума за това. Дясното го криеше под една черна превръзка, която му придаваше известна прилика с някой застаряващ пират. На въпроса на Казанова, кой е, просто потъна в загадъчно мълчание, както постъпваше често с мен, когато станех прекалено любопитна.

Казанова не му се обиди, беше прекалено зает да се радва на извоюваната си свобода. Той седна до мен и изстиска капещия си крачол, докато развълнувано отново преживяваше събитията.

— Видяхте ли как парирах удара на стражата? Той бе бърз, но аз бях още по-бърз! Винаги съм бил добър в контраударите. Ха, наученото никога не се забравя! А този глупак Лоренцо със сигурност още сто години ще се пита с какво съм направил дупката на покрива на моята килия! Бягството ми ще даде повод за многобройни спекулации!

Продължи в същия дух още известно време. Ролята на Себастиано в цялата операция, малко или много, отиде на заден план. Сякаш бе нещо като асистент, който случайно се е размотавал на покрива, когато започна всичко. За съжаление, това малко развали доброто впечатление, което си бях изградила за Казанова, изглежда, бе само един самохвалко. Но тогава видях, че ръцете му, които все още стискаха мокрия крачол, трепереха почти толкова силно, колкото и моите. Сега също забелязах колко бе изстрадал в затвора. Беше твърде слаб за ръста си, а кожата му имаше болнаво блед цвят и цялата бе покрита с ухапвания от бълхи. В книгата, която бе написал за бягството си — или по-точно: щеше да напише след много години — разказваше за плъхове. Петнайсетте месеца, прекарани в тази ужасна дупка, трябва да са били истински ад. Явно с цялото си самохвално позьорство искаше просто да прикрие, че е на предела на силите си. И въпреки това трябваше да му се признае, че се сражава невероятно добре.

Хосе управляваше гондолата през нощта с инстинктивна увереност. Пред нас се разкриха върховете на Джудека и аз неминуемо си спомних страховития завършек на моето първо приключенско пътуване във времето през 1499 година. Но този път свихме надясно много преди да стигнем Джудека и продължихме по южната страна на Дорсодуро. Брегът тук също бе осветен от неравномерно разположени факли. Няколко почерпили се контета с триъгълни шапки, панталони до коляното и обувки с катарами излязоха от един помпозен палацо и ни махнаха дружелюбно. Пред една църква с тежка стъпка крачеха двама караули и Казанова извърна рязко глава, докато Хосе не сви по един друг канал. Вече наближавахме. Както винаги преди всеки скок във времето, ме обзе тревога. До този момент всеки път беше успешен, ала никога няма да забравя какво ми беше казал Себастиано в началото на нашата връзка. Случва се пътуващите просто да изчезнат .

Въпреки това се радвах на настоящето и на карнавала, на който щяхме да се върнем след малко. Преди това само трябваше да оставим Казанова. Лодката, която щеше да го откара на сушата, чакаше в тъмното устие на Канале Гранде. Беше едномачтов платноход с двама души екипаж, единият от които собственикът, който за това пътуване получи от Себастиано царско възнаграждение. Другият щеше да се погрижи за доставянето на всичко необходимо и за безопасността на Казанова. Той беше местният пратеник — така ние, пазителите на времето, наричахме нашите помощници. Те живееха през съответната епоха и отговаряха за снабдяването с дрехи и за квартирите. Ето защо до голяма степен те бяха посветени във всички операции, въпреки че заради бариерата не можехме да им разкажем нищо за бъдещето.

Казанова не можеше да повярва на късмета си, не преставаше да пита защо бяхме направили всичко това за него.

— Може би имате някой благороден благодетел — каза накрая раздразнено Себастиано.

Тази мисъл спонтанно вдъхнови Казанова.

— Брагадин ли беше? — попита той. — Със сигурност е бил той! Знаех си, че моят стар приятел няма да ме остави в беда!