Ева Фьолер - Златният мост

— Трябва да тръгваме, преди някой от нас да е паднал и да си е счупил врата — каза раздразнено Себастиано.

— С най-голямо удоволствие! — Джакомо Казанова засия срещу мен и аз му се усмихнах в отговор. Изглеждаше доста занемарен с мръсната си риза и рошавата си коса, но това бе човекът, чийто образ Хийт Леджър изигра в един от любимите ми филми, а сега стоеше срещу мен от плът и кръв! Такива моменти бяха черешката на тортата на работата ми през ваканциите!

Себастиано започна предпазливо да се изкачва по полегатия покрив, предпазвайки пламъка на свещта с жакета си, като от време на време се подпираше с ръка. Покривът не беше много стръмен, но трябваше да сме предпазливи, защото плочите, с които беше облицован, на места бяха гладки. Казанова го следваше и от време на време поглеждаше към мен. В усмивката му имаше нещо завладяващо и многообещаващо. Определено този мъж бе роден флиртаджия и всичко, което се разправяше за него, беше вярно. Но после си помислих, че явно след повече от година затвор лишенията му като мъж си казваха думата. Вероятно би флиртувал и с дъртата просякиня, която се мотаеше долу на площадчето и врънкаше от всеки минувач по някоя монета. Но все пак беше вълнуващо да се движа с него по покривите на Венеция. Такова приключение не се изживяваше всеки ден, със сигурност щях да го помня още дълго.

Изкачихме билото на покрива и започнахме да се спускаме към камбанарията. Бавно и внимателно пристъпяхме надолу по полегатия покрив.

Казанова ми хвърли още един поглед през рамо.

— Как се казвате, красива госпожице?

— Ана — отвърнах разсеяно.

Себастиано изруга, защото Казанова се бутна в него. Той успя да го задържи тъкмо навреме, в противен случай щеше да падне.

— По-добре мислете за живота си, отколкото за хубавите жени — каза той гневно.

— Ах, но тази тук е много очарователна! — отвърна Казанова. — Заслужава човек да мисли за нея във всеки един момент!

Думите му ме поласкаха, ала настроението на Себастиано вече достигаше най-ниската си точка.

— Тя ваша ли е? — попита Казанова учтиво.

Себастиано не отговори. Малко след това спряхме.

Бяхме стигнали прозореца, през който в началото на нашата спасителна операция достигнахме покрива с помощта на стълба. Себастиано се шмугна вътре първи, след това помогна на мен и най-накрая на Казанова. Там вече ни чакаше един кривоглед и вонящ на лук охранител, когото Себастиано бе подкупил.

— Лоренцо — обърна се към него гневно Казанова, — откъде идва тази промяна във възгледите ти? Не те ли умолявах хиляди пъти да ми помогнеш да се измъкна от тази дупка? Защо го правиш за тези непознати, а не за мен?

За това имаше просто обяснение. Лоренцо не беше от най-прозорливите, но бе достатъчно с акъла си, за да може да направи разликата между много и малко злато. В следващия момент това стана ясно и на Казанова, тъй като кимна бавно и хвърли на Себастиано пронизващ поглед, в който се четяха безброй въпроси. Най-важния зададе първи.

— Защо аз? — попита той Себастиано. Когато не получи отговор, се обърна към мен. — Ана, защо от всички затворници освобождавате точно мен?

Защото си страхотен пич и си написал много книги, и защото животът ти е бил истинско приключение! Дойдохме от бъдещето да те освободим, за да можеш да станеш толкова известен, колкото ще си в наши дни!

Но разбира се, не можах да му го кажа. Нещо като автоматична бариера предотврати това. Никой от пътуващите във времето не можеше да издава информация от бъдещето. Дори и да искаше — просто не ставаше.

Така или иначе, Казанова не би повярвал на нито дума. Всеки разумен човек би ни обявил за луди, ако му разкажем, че сме пазачи на времето, наричани още пазители , и че нашите мистериозни работодатели са закрилниците , или с прости думи казано, старите . Самата аз го сметнах за пълна идиотщина, когато се натъкнах на тях преди половин година. Ето защо бе добре, че не можехме да говорим за това поради забраната.

— Да вървим — рече Себастиано, като пак тръгна първи. Освен Лоренцо, той бе подкупил и секретаря на държавната инквизиция, който се беше погрижил всички врати в това крило на сградата да останат отворени. Не се налагаше някой да ни показва пътя, Себастиано често бе идвал в Двореца на дожите във всички възможни времена. Слязохме надолу по тесни задни стълбища, минахме през прашни стаи и тъмни коридори. На третия етаж цареше тишина, ала на втория чухме стъпки в коридора — стража! Със затаен дъх и притиснати плътно до стената, изчакахме, докато шумът не утихна, след което побягнахме надолу по стълбите. До този момент всичко вървеше по план, за това можех да заложа живота си — нито веднъж не ме засърбя вратът. Сърбежът ми бе нещо като свръхестествена дарба. Или проклятие, в зависимост от гледната точка, защото всеки път когато ме грозеше сериозна опасност, се появяваше точно на тила. Колкото по-силно ме сърбеше, толкова по-голяма беше опасността. Веднага щом започнеше, се налагаше изключителна предпазливост. Ако изобщо разполагах с достатъчно време за това, какъвто, за съжаление, невинаги беше случаят. Едва си го помислих и се започна.