Ева Фьолер: Златният мост

— Най-добре забравете, че някой ви е помогнал — посъветва го Себастиано.

— Ще мълча като гроб за вашата намеса, кълна се в живота си! Но кажете ми кой ви изпрати?

— Качете се в лодката и вървете по пътя си — предложих аз. — Все някога сам ще разберете на кого дължите свободата си.

Или пък не, добавих мислено със съжаление, защото той никога нямаше да разбере това. Казанова винаги щеше да търси големия си благодетел. Ще кръстосва Европа и ще се запознава със знаменити личности от различни кралски дворци. Ще се влюбва, ще затъва в дългове, ще играе хазарт, ще лъже и мами и ще влезе в историята като най-големия прелъстител на всички времена. И след много години ще напише забавна книга за бягството си от оловната стаичка, без да споменава за Себастиано и мен. Казанова ще удържи на думата си. И това е добре, понеже нашата работа трябва да остане в тайна.

— Сбогом, приятели — рече Казанова. Той удостои Себастиано само с едно кимване, ала с мен му беше доста трудно да се раздели. Хвана ръката ми и я покри с целувки. — Никога няма да ви забравя, прелестна Ана!

— Не мисля — рече Себастиано ядосано.

— Време е — предупреди Хосе и отправи поглед към небето.

Луната се издигаше, ясна и кръгла, над високите покриви. Казанова се качи на платнохода и ни помаха за сбогом. Аз също помахах в отговор, докато гондолата се носеше бързо по водата, а когато зави по Канале Гранде, го изгубих от поглед. По брега се разхождаха няколко души, а тук-там единични гондоли оставяха своята диря по канала. Не бяхме сами, но това нямаше значение. Порталът бе най-големият и най-силният във Венеция. Не само че беше невидим, но и прикриваше целия процес по пътуването във времето. Никой нямаше да забележи преминаването ни. На хората може би им правеше впечатление червеният цвят на гондолата ни, тъй като съгласно наредбата трябваше да е черна, но миг по-късно я забравяха.

— Започва се — каза Хосе, докато се отправяхме към мястото на кея, където щяхме да слезем.

След повече от двеста и петдесет години.

Себастиано ме прегърна, а аз вече виждах блещукането да се издига около гондолата като тънка линия от ярка светлина, която ставаше все по-широка.

— Тази нощ беше страхотна — прошепна Себастиано в ухото ми. — Казах ли ти вече, че съм луд по теб?

— В този век не си.

Блещукането обхвана цялата лодка и въздухът се наелектризира. Светлината стана ослепително силна и се наложи да присвия очи. Обзе ме страшен студ. Точно от този студ се страхувах най-много. Сигурно така се чувстваше смъртта. Вибрации разтърсиха гондолата, първоначално бе като разклащане, а след това премина в клатене, като във влакче на ужасите. Себастиано ме целуна страстно, а аз се вкопчих в него, за да не пропадна в бездната. Гърмът не дойде неочаквано, но въпреки това сякаш отново почувствах как тялото ми избухва и се разпръсква във Вселената на безброй частици. Престанах да усещам дори Себастиано.

В следващия момент всичко около мен бе погълнато от абсолютна тъмнина.

Никой не видя появата на гондолата ни, просто изведнъж се озовахме на същото място и в същата секунда, в която бяхме потеглили към нашето пътешествие в миналото, на смрачаване и в разгара на карнавала. На балкона на един палацо стоеше жена е маска на арлекин и надуваше вувузела — точно това правеше и по време на нашето заминаване в 1756 година. Мъжът на кея, който току-що бе извадил фотоапарата си, продължаваше да прави снимки на детето си, което беше облякло костюм на лъв и хвърляше конфети във водата. Всичко изглеждаше така, сякаш не бяхме тръгвали. Това беше магическата сила на гондолата. Времето в настоящето, така да се каже, спираше, независимо колко дълго човек прекарваше в миналото. На брега цареше същата суматоха както при нашето заминаване. Навсякъде се празнуваше Сирни Заговезни.

Хосе ни остави да слезем на площадката на кея и за сбогом докосна шапката си, преди отново да отплава, следвайки дирите във водата на едно отдалечаващо се вапорето. С изключение на двама ни със Себастиано, никой не забеляза какво се случи.

Той обви ръце около мен.

— Ето ни отново тук. — Целуна ме. — Купон?

— Купон — съгласих се.

Но първо се отбихме при бащата на Себастиано, Джорджо, който живееше съвсем наблизо. Той ме поздрави възторжено, възхити се на стилните ни и реалистични костюми, и настоя да останем за вечеря, преди да се слеем с тълпата. Приятелката му също беше там, една прекалено силно гримирана блондинка, на име Карлота, която ни затрупа с хиляди въпроси. Себастиано обясни, че нямаме време, и тръгнахме да си ходим. Майка му бе починала при автомобилна катастрофа преди четири години, но въпреки това не можеше да свикне с мисълта, че баща му си има приятелка. Карлота се обиди, задето си тръгнахме толкова бързо, тъй като не ги посещавахме често, но Джорджо не го прие толкова навътре и ни прегърна сърдечно за довиждане.