Ева Фьолер - Златният мост

— Забавлявайте се! — извика той след нас.

— Ще го сторим! — отговори му Себастиано.

На площада цареше истинска лудница. Видяхме в безброй разновидности маски на комедия дел арте [2]и една дузина маскирани като Казанова, с елечета от фина коприна и бели перуки. Нашите, впоследствие доста изцапани костюми, с които показахме гимнастическите си умения на покрива на Двореца на дожите и пътувахме във времето, не можеха да се сравняват с тази великолепна пищност. Проправихме си път през тълпата, после пихме просеко от картонени чаши и се възхищавахме на артистично нагласилите се образи. В един момент ни беше достатъчно и решихме да завършим вечерта в дома на Себастиано. Той имаше малък апартамент в близост до университета, което бе практично по две причини: от една страна, можех да го посещавам и да прекарвам незабравими и необезпокоявани дни с него, а от друга, работното му място се намираше само на няколко минути пеша — Себастиано работеше в архива на университета като сътрудник. А негов ръководител беше не някой друг, а самият Хосе, чието цяло име гласеше Хосе Маринеро де ла Ембаркацион. Във всеки случай така се наричаше официално. Себастиано обичаше да работи с него. Обичаше работата си както като пазител на времето, така и като историк и учен. Догодина щеше да завърши магистратура. Бях убедена, че в професионален план всичко щеше да му се подреди отлично. Де да можех да бъда толкова сигурна и за мен самата!

Разбира се, щеше да е от голяма полза, ако след дипломирането ми успеех да избера някоя специалност, съвместима с пътуването във времето. На теория археологията би била подходяща, но я намирам за точно толкова скучна колкото и историята. Баща ми е известен археолог и през ваканциите постоянно ни мъкне с майка ми на най-различни разкопки и ни показва всевъзможни руини, но досега не ми се е случвало да ахна от възторг.

Вече дори бях обмислила разни откачени неща, като моден дизайн с главен предмет история на костюмите. За жалост, нямам никакъв афинитет към модата. Просто ми липсват необходимите заложби. Човек или ги има, или не. Приятелката ми Ванеса със сигурност ги притежава. Може да разпознае маркови обувки от трийсет метра разстояние и има колекция от над хиляда модни списания. Без значение с какво е облечена — във всеки от нейните тоалети прилича на момиче от корицата на списание „Космополитън“. Аз обаче винаги обличам това, което стои най-отгоре в гардероба. Себастиано няма нищо против, харесвам му такава, каквато съм, или поне винаги така твърди. Постепенно започнах да му вярвам, въпреки че в началото ми беше трудно.

Досега между нас всичко е страхотно, при това вече от година и половина. И скоро щеше да стане още по-хубаво, тъй като веднъж завинаги щеше да се приключи със скъпите полети и влаковете: скоро щях да се дипломирам и тогава можехме да заживеем заедно. Радвах се безумно, той също, ала бих се чувствала по-добре, ако знаех какво да следвам. Междувременно италианският ми бе станал добър, щях да разбирам лекциите в университета — при условие че дотогава ми се изяснеше кой ще е той.

— За какво мислиш? — Себастиано ме прегърна и ме целуна по бузата. — Изглеждаш толкова сериозна!

Въздъхнах.

— Мисля за бъдещето си. Следването и такива неща.

— Защо просто не престанеш да мислиш, то само ще си покаже.

Себастиано можеше да бъде толкова завидно спокоен. Обичах го за това, но една конкретна цел би била добро начало.

— Де да имах талант, без значение какъв!

— Но ти имаш. Свириш великолепно на пиано.

— Ах, това е само дрънкане. Имам предвид нещо полезно. Както е при теб. Или при майка ми.

Майка ми беше по-известна от баща ми. Тя е доцент по физика, носител на множество международни награди. Като се имаше предвид нейният интелект, дълго време твърдо вярвах, че съм осиновено дете. Родителите ми постоянно твърдяха обратното, но аз не им вярвах, докато един ден не извадиха за доказателство удостоверението ми за раждане и няколко снимки от родилната зала. Показаха ми също гривничката с името ми за бебешката ми ръчичка, ала понякога си мислех, че е фалшива. Особено когато пак ми пишеха двойка по математика, което доста често се случваше.

— Ами — каза Себастиано. — Теб те сърби вратът. Това е чудесна дарба, никой друг на земята освен теб не я притежава.

— Разбира се — рекох мрачно. — И с нея ще мога да си отворя фирма.

Себастиано се усмихна.

— Със сигурност ще успееш да се спреш на някоя хубава професия. Но първо на спокойствие си изкарай матурата, а след това ще видим.