Ева Фьолер - Златният мост

Спонтанна среща със С, в Париж. Градът на любовта, сещаш се. Татко плати билета.

— Мадмоазел?

Таксито бе спряло. Бяхме пристигнали, без да успея да хвърля и един-единствен поглед на града. Ала навън вече се бе стъмнило, навярно и без това нищо нямаше да мога да видя. Шофьорът ми поиска една доста солена сума, следствие на което портмонето ми почти се изпразни, но за всеки случай поисках касова бележка. Да се надяваме, че в най-скоро време бюджетът на Гастон щеше да запълни паричния ми недостиг.

Хотелът бе хубав, с червени сенници, с парапети от ковано желязо по балконите и със зелени саксийни растения. В края на тротоара бяха засадени дървета. Дамата на рецепцията ме поздрави радушно и след като оправихме формалностите по настаняването, ми подаде ключа за стаята заедно с една карта на града. Стаята ми се намираше на втория етаж е изглед към улицата. Не беше много голяма, но чиста и уютна. Отворих прозореца да се проветри. Оставаше ми още малко време, ала не бях в състояние да се концентрирам нито върху Уикипедия, нито върху „Тримата мускетари“. Вместо това разгледах картата и се опитах да запечатам в съзнанието си околните улички и местоположението на моста, където малко по-късно щях да се срещна с Гастон. Понт о Шанж… Проверих значението, в превод означаваше „мост на размяната“, свързано беше със среброменителите, които са стояли навремето там. Но също толкова добре името подхождаше и на размяната между времената. Може би беше просто съвпадение, ала може би не.

Размишлявайки, стоях на отворения прозорец. От улицата се чуваше ревът на колите. Хотелът бе близо до река Сена, недалеч от Понт о Шанж. Кой щеше да ни отвори портала? Някой от старите също трябваше да е с нас, в противен случай нямаше да се получи. Понякога човек не се появяваше на същото място, откъдето преминаваше. Всяка врата имаше своите особености и специфики, като някои врати бяха непредсказуеми и нестабилни. Все още не знаех всички подробности, въпреки че вече няколко пъти бях пътувала и се бях връщала от миналото.

Освен това съществуваше и историята с маската, която беше един вид преносима машина на времето. Тя даваше на пътуващия могъща сила, тъй като позволяваше преминаването без помощта на стария, ала в същото време беше и опасна, можеше да заведе човек на места, които никога не би искал да види. В този момент моята маска най-вероятно прашасваше в магазинчето за маски на Есперанца, старицата, която навремето ми я бе дала. Не бях виждала Есперанца отдавна, идваше и си отиваше като сянка и никога не се задържаше на едно място или време.

Потънала в мисли, потърках врата си. След това се почесах по-силно, тъй като изведнъж започна да ме сърби. Един мъж застана пред хотела и погледна нагоре към мен. Носеше шапка тип барета, която бе смъкнал почти до веждите, затова не можех да видя добре лицето му. Но вниманието му бе насочено изцяло към мен, нямаше никакво съмнение. Мъжът имаше нормално телосложение и не изглеждаше необичайно. Беше някъде между четирийсет— и шейсетгодишен, не можех да определя с точност заради шапката, и носеше шлифер. Беше си мушнал ръцете в джобовете. Погледите ни се срещнаха за части от секундата. В следващият миг той се отдръпна и изчезна сред дърветата. Сърбежът във врата ми утихна, ала в никакъв случай не си го бях въобразила. Нещо тук не беше наред!

Уверих се, че съм заключила вратата, след което отново опитах да се обадя на Хосе, ала пак се включи автоматичното съобщение, че номерът е извън обхват. Нервно погледнах часовника. Всъщност исках да си взема душ, защото в миналото щеше да ми се наложи да се лиша от него, ала въображението ми се бе развихрило. Виждах картината съвсем ясно. Гола жена в малката баня, навсякъде пара. Камерата се приближава към завесата на душа, която е разкъсана от едната страна, и накрая се появява големият касапски нож. Не, сега определено нямаше да си взема душ, независимо колко дълго трябваше да живея без баня.

Вместо това реших веднага да отида при моста. Щях да подраня малко, но за сметка на това нямаше опасност да закъснея. Багажа и дамската ми чантичка заедно с портмонето, документите и айфона ми оставих на рецепцията с молба да ги съхраняват. Рецепционистката взе учтиво вещите ми. Ако ѝ се бе сторило странно, то тя не го показа. Оставих обаче часовника си, можех да преживея загубата му.

Въоръжена с картата, измарширувах навън. Когато излязох от хотела, тръгнах надясно, веднага след това наляво, малко повървях направо и стигнах до крайбрежната улица, по която се виждаха уютни кафенета и множество дървета. Въздухът беше свеж и ветровит, ала не беше студено. Не бе трудно да намеря моста, дори и през нощта. Дори стана сравнително бързо, понеже бях ускорила крачка от притеснение, че странният тип можеше все още да се мотае наоколо.