Ева Фьолер - Златният мост

Обърнах се към Гастон. Той беше отишъл при скитника, който вече се бе надигнал от картона. Гастон му каза нещо шепнешком, преди да се върне при мен.

— Внимание, вече са тук. А сега гледай да не се обаждаш. — Той засия срещу новодошлите и се ръкува с тях. — Мадам! Мосю! Радвам се, че дойдохте! Няма да съжалявате! — Той посочи към мен. — Моята асистентка Ана Берг. Ана, мога ли да ти представя господин Колистър и неговата внучка Мери от Ню Йорк.

— Хенри — рече господин Колистър. — Моля, наричайте ме само Хенри! Приятно ми е да се запознаем! — Той стисна ръката ми и ми се усмихна дружелюбно. Под рунтавите му бели вежди блестяха предприемчиви очи. Лицето му бе набраздено с дълбоки бръчки и ръката, с която държеше бастуна, леко трепереше, ала изглежда, той се радваше неимоверно на разходката. Неговата внучка Мери нямаше особено добро настроение, изглеждаше така, сякаш не се чувстваше на мястото си. Готова бях да се обзаложа, че е искала да угоди на дядо си, придружавайки го на тази обиколка. Само ако знаеше какво щеше да се случи след малко, щеше да избяга с писъци.

— Всичко наред ли е, госпожице Берг? — попита ме господин Колистър, притеснен. Говореше изискан английски, който звучеше по-скоро като британски, отколкото американски. — Изглеждате някак си… изплашена.

— Не — излъгах. — Всичко е наред. И моля ви, наричайте ме просто Ана.

— Само ако се обръщате към мен с Хенри.

— А към мен с Мери — рече момичето.

Предположих, че е около двайсетгодишна. Когато се усмихваше, беше още по-хубава. И нямаше никаква представа какво я очакваше. Гастон насмешливо бе нарекъл Мери и Хенри туристи, във Венеция пазителите на времето наричаха тези хора незнаещи. Незнаещите биваха завеждани в по-ранен век и оставаха там завинаги, без да си дават сметка за това. Което се дължеше на факта, че в миналото те намираха един пълноценен и уреден живот, предполагайки, че той винаги им е принадлежал и винаги са живеели там. Имаха всичко, което им бе необходимо — къща, роднини, приятели, прислуга. Перфектната илюзия — и в същото време абсолютна реалност. Това означаваше, че напълно изчезваха от настоящето. И не само като индивиди, а тотално, дори и спомените на другите хора за тях се заличаваха. Сякаш никога не бяха съществували. Именно това го намирах за лошо. Само като си помислех и всеки път ме стягаше гърлото. Човек, който е бил обичан, изведнъж изчезва, ала никой не забелязва. Защото за околните той никога не е съществувал. Просто бе заличен от времето и вмъкнат отново някъде другаде.

Естествено, това не се случваше поради някаква безсмислена причина, а защото тези хора ще изпълнят в миналото полезни за бъдещето задачи.

Например преди половин година двамата със Себастиано придружихме един млад физик в XVI век. Само след няколко години той щеше да направи революционни открития в производството на навигационни инструменти и благодарение на неговите открития корабоплаването щеше да бележи стремглав прогрес.

Такива съпровождания се числяха към задълженията на пазителите на времето, но аз ги намирах за ужасни. За Себастиано тези мисии бяха рутина, беше ги правил много пъти, ала аз никога нямаше да мога да свикна с тях.

Физикът имаше съпруга и малка дъщеря, които заминаха с него, въпреки че единствената им задача се състоеше в това, да го правят щастлив и да бъдат до него. От една страна, се радвах за тях, но от друга, изпитвах съжаление, когато си представех какво губеха при преминаването. Родители, приятели — целия им живот и всички спомени. Малкото момиче никога нямаше да си играе с кукла Барби и никога нямаше да отиде на кино. След това плаках с часове. Това беше последната ми работа от този тип. Оттогава Себастиано бе извършил още няколко такива придружавания, ала без мен.

Тези спомни изплуваха в съзнанието ми, когато видях Хенри Колистър и неговата внучка Мери да стоят пред мен. Какъв ли живот ги очакваше в миналото? Един от двамата — вероятно Мери, тя е млада — щеше да извърши нещо от съществено значение. Но за това действително ли ще иска да се откаже от живота си, който води тук? Малко вероятно. Исках да я предупредя, но не можех и затова не беше виновна бариерата, а единствено моят разум. Никой не бе в състояние да каже какво ще се случи, ако се намеся. Може би Мери бе бъдещата майка на човек, който — само като пример — ще измисли лек против едрата шарка или нещо също толкова велико. И аз щях да съсипя това новаторско откритие, като я подтикнех да избяга бързо от моста, преди да са я отвлекли в миналото.