Ева Фьолер - Златният мост

Повървях малко по крайбрежната улица и следващият мост беше Понт о Шанж. Нямах представа какво точно да очаквам, може би да изглежда някак си магически или античен. Ала беше един обикновен мост — с няколко платна за колите, широки пешеходни алеи от двете му страни, без други характерни особености. Единствено древните улични фенери ми се сториха красиви. На отсрещния бряг се намираше Ил дьо ла Сите — поне според картата — дълъг остров в реката с множество исторически сгради, включително и катедралата „Нотр Дам“.

По моста вървяха пешеходци. Пред мен бавно се разхождаха двама влюбени, хванати за ръка. Когато ги задминах, и двамата ми се усмихнаха. Щастието ги обгръщаше като облак, което прободе сърцето ми, защото при вида им мислите ми се върнаха обратно при Себастиано. Приблизително по средата на моста един бездомник седеше върху парче картон и държеше бутилка с ракия в ръка. Докато го подминавах, отпи една голяма глътка. В същото време протегна другата си ръка, в която държеше шапка с няколко монети вътре. Спрях се и зарових в джобовете си. В якето си намерих монета от две евро, беше ми останала от рестото на таксиметровия шофьор. Хвърлих я в шапката. Така или иначе, не можех да взема нищо със себе си.

Погледнах часовника си и започнах да ставам неспокойна, въпреки че бях подранила. Най-лошото беше неизвестността. Само ако знаех какво се бе случило със Себастиано!

Скитникът се оригна шумно и ми предложи глътка ракия, която отказах, благодарейки, след което той се намести по-удобно върху картона и заспа, хъркайки шумно.

Направих няколко крачки и погледнах през парапета към реката, която бавно течеше под мен. Потънала в мисли, стоях там и чаках.

Някой постави ръката си върху рамото ми. С вик на уплаха се извъртях.

— О, съжалявам, Ана! Най-вероятно не си ме чула да се приближавам. Не исках да те изплаша. Аз съм Гастон Льоклер. Хубаво е, че успя да дойдеш!

Гастон се усмихна и протегна ръка, за да ме приветства. Изглеждаше като на снимката, закръглен и с разстояние между предните зъби, ала само с една идея по-пълни бузи. Набитата му фигура беше облечена в дрехи на „Ралф Лорен“ — дори и аз ги разпознавах — а от горния джоб на сакото му се подаваха очила с надпис „Рей Бан“. Ако си позволяваше този лукс от бюджета на пазителите на времето, двамата със Себастиано наистина трябваше сериозно да си поговорим с Хосе!

След като се поздравихме, не се впуснах в празни приказки, ами веднага изстрелях основния въпрос.

— Какво се е случило със Себастиано?

Гастон се намръщи.

— Само ако знаех!

— Но аз си мислех, че знаеш! — Веднага се паникьосах отново.

— Е, той е добре, ако това те притеснява.

Поех си дълбоко въздух. Той е добре! Това беше най-важното. Всичко останало щеше да се нареди. Веднага зададох втория по важност въпрос.

— Ако е здрав, защо не може да се върне? Порталът ли се е повредил?

Прозорците за връщане от миналото като правило бяха в тясна връзка с лунната фаза. Така че просто трябваше да се изчака, докато настъпи новолуние или пълнолуние, и човек можеше да се върне обратно в бъдещето точно в същия момент, в който преди това е тръгнал.

Имаше и други прозорци във времето, които не бяха зависими от фазите на луната. Те най-вече се намираха на скришни и потайни места, но старите знаеха местонахожденията на всяко едно от тях. Тези портали имаха недостатъка, че човек не можеше да се завърне в мига на тръгването си, а по-късно, тъй като времето в бъдещето бе продължило да тече паралелно с времето в миналото.

— Не, порталът на моста работи — рече Гастон. — Аз самият го използвах.

— И защо тогава той все още е там?

Лицето на Гастон се натъжи.

— Опасявам се, че той не иска да се върне.

— Какво искаш да кажеш с това „не иска да се върне“?

— Два пъти му изпратих послание, с което го молех да се срещнем при портала в уговорения час. Не дойде.

— Два пъти? — повторих изумено, за да се убедя, че съм чула правилно. — Искаш да кажеш, два цикъла на лунната фаза? Това означава ли, че е заседнал в миналото от един месец?

— Не, от три — поправи ме Гастон.

— Три?! — извиках шокирана. — Как можа да се случи това?

— След двете писмени съобщения, които му пратих, преди следващата смяна на лунната фаза отидох лично при него и го попитах защо не е дошъл, но той се направи, че не ме познава. Дори още по-лошо, каза, че ако не изчезна веднага, ще ме прониже с шпагата си.

— Казал ти е това! — попитах невярващо.