Ева Фьолер - Златният мост

— Поръчали ли сте кола за нас, Гастон? Кога ще започне обиколката ни? — Хенри се огледа в очакване.

Бездомникът, или по-точно старият, се подпираше мълчаливо на парапета на моста — очевидно предпочиташе да стои незабележимо на заден план. Старите често правеха така.

— Бих казал сега веднага — предложи Гастон. Хвърли един поглед на часовника си, който като всичко останало по него изглеждаше претенциозно скъп, очевидно не спазваше собствените си правила, и се усмихна. — Полунощ. Колко подходящо!

И това беше единственото предупреждение. Дочух отнякъде приглушен камбанен звън и в същото време всичко около нас започна да се променя. Видях как мъждукащата линия започна да се издига, също както и при венецианския прозорец на времето, да се разширява и да става все по-ярка. Започнаха и вибрациите, точно както при предишните преминавания. Едновременно с това целият мост започна да сияе, превърна се в светеща дъга, сякаш от чисто злато.

Невероятно, мислех си с дълбока почит. Може би щях да го извикам на глас, ала гласните ми струни бяха като парализирани, а леденият студ цялата ме прониза. Златният мост се увеличи безкрайно много, все едно стигаше чак до вечността. Ако можех да се движа и да ходя по него, щях да изляза от другия край на Вселената, бях убедена в това. Но чувството приключи с могъщия трясък, който изтри всичките ми мисли и ме хвърли в мрака на безвремието.

Когато се събудих, главата ми кънтеше. Все още не можех да овладея този неприятен страничен ефект от пътуването във времето. Главоболието не се появяваше винаги, ала в този момент не се издържаше. Не можах да потисна охкането, но се опитах да дойда на себе си.

Следващото нещо, което усетих, беше вонята. Дори и само този факт бе истинско доказателство: определено се намирах в миналото. Миришеше на смес от клоака, риба, оборски тор, изгнили отпадъци и хора, които много спешно трябваше да се изкъпят. Това бе комбинация от цялата смрад на един град, който трябваше да се справи с няколкостотин хиляди души население без канализация и пречиствателни станции, хладилни складове, регламентирано събиране на отпадъците и най-вече без толкова важни изобретения като душа и дезодоранта.

Беше тъмно, но не чак толкова. Видях отражението на светлината от факлите, а над мен очертанията на покривите под обсипаното със звезди небе. Някъде мяучеше коте, а сякаш от близо долавях приглушени гласове.

Лежах върху твърда повърхност и някой ме беше покрил с чаршаф или с нещо подобно. Дори и без да проверявам, знаех, че съм гола. Това беше друго последствие при пътуването в миналото — не можеха да се вземат предмети от бъдещето, е изключение на тези, които вече съществуваха в съответния век. И не само на теория, ами и на практика.

Хосе и Есперанца имаха скривалище с дрехи от различни епохи, дори Себастиано ми беше донесъл няколко костюма за нашите мисии, ала за този скок в миналото на Париж не можех да ги използвам. И тъй като Гастон не ми беше предоставил такива, аз се приземих точно както при първото ми пътуване — гола-голеничка, без дори и най-малкото парченце плат върху мен.

Изправих се с усилие, като придържах чаршафа да не падне. Намирах се в една тъмна уличка. Капаците на прозорците на къщите бяха затворени, надлъж и нашир не се виждаше жива душа. Само една котка изведнъж скочи от една стена и изсъска срещу мен, сякаш бях някое чудовище от сериала „Живите мъртви“.

Вече чувах гласовете по-ясно. Вероятно идваха от мястото, където се виждаха светлините на факлите. Един от тях беше на Гастон. Надникнах предпазливо иззад ъгъла на къщата и изпитах облекчение, когато го видях да стои там, с факла в ръка. Един тънък и висок като върлина мъж стоеше до него. Предположих, че е около двайсетте.

— Мадмоазел! — Той ми се поклони учтиво. — Аз съм Филип. Пратеникът на това време.

Кимнах.

— Казвам се Ана. — Тогава се обърнах към Гастон. — По всичко личи, че отново съм се събудила последна. Какво стана с Хенри и Мери?

— Вече се облякоха и са на път към новия им дом. Всичко е наред.

— О, много бързо. — В гърлото ми заседна буца. — Дали ще им е добре тук?

— Ще се чувстват превъзходно — увери ме Гастон. — Само най-доброто.

— Кой месец е? — Стори ми се доста топло, въпреки че бе посред нощ.

— Хм, не мога да ти кажа с точност. Филип?

— 28 юни 1625 година — каза Филип.

— О, лято. — Това беше добре, най-малкото нямаше да студувам. В миналото отопляването не само че беше крайно изостанало, ами на места напълно липсваше.