Ева Фьолер - Златният мост

Но Гастон вече беше изчезнал зад ъгъла и факлата заедно с него. Двамата с Филип стояхме в тъмното и можех да видя само силуета му.

— Всичко е уговорено — увери ме той, докато все още се чудех, дали не е по-добре да догоня Гастон и да му измъкна някое обещание.

— И какво е уговорено? — попитах изнервено.

Бях изпуснала възможността да догоня Гастон, следователно бях принудена да остана тук и да се подчиня на предварително уговорения план.

— Ще дойда към девет, за да ви заведа при Гастон, който ще ви отведе при вашия Себастиано.

— Не може ли да дойдете малко по-рано? — попитах притеснена. — Нямам нерви да вися тук толкова дълго.

Но в действителност казах: Няма да ми хареса, ако се застоя тук.

Това беше едно от коварствата на междугалактическия преводач — разбира се, това не беше истинското му наименование, което така и не бях научила, ала аз го наричах така. Изрази, които не съществуваха в миналото, просто се трансформираха в нещо друго. При първото ми пътуване във времето този феномен почти ме побърка. Например десетки пъти се опитвах да кажа айпод и всеки път се променяше на огледало — защо, и до ден-днешен не знам. Себастиано ми каза, че е имал айпод, който отзад приличал малко на огледало, може би автоматичното изменение на думите се ориентираше по това. Накратко, заменената дума бе по-разбираема, филмът се превръщаше в театрална пиеса, автомобилът в каруца, колегата в другар и така нататък.

Въпреки това трансформацията функционираше само при по-елементарните случаи. Ако човек искаше да говори за предстоящи събития, се включваше бариерата. Тогава той оставаше с отворена уста, не можеше да издаде дори и звук и правеше доста идиотско впечатление.

Всичко останало се превеждаше безупречно и от само себе си, дори и ако на човек не му правеше впечатление, че говори на чужд език. Колко жалко, че този номер не работеше в настоящето, щях вече да съм се възползвала на няколко пъти.

Едно потропване дойде от посоката на Филип, който чукаше на някаква врата.

— Сесил, чуваш ли ме? — извика той с приглушен глас. — Моля те, отвори! — На мен ми каза със съчувствие: — За съжаление, преди девет няма да стане. Имам и други ангажименти.

— Нека да си говорим на „ти“ — предложих аз. Говоренето на „ти“ насърчаваше приятелските отношения и подобряваше отзивчивостта. Или поне така се надявах. — Наричай ме просто Ана.

— С удоволствие — рече той.

Не можех да видя изражението на лицето му в тъмното, ала гласът му звучеше приятно изненадан.

— Може и да успееш да дойдеш по-рано.

— Ще видя какво мога да направя.

Зад него стана светло. Един капак на прозорец се отвори и на светлината на мъждукаща свещ се появи сънено лице, обрамчено от много светла и разрошена коса. Освен лицето не се виждаше нищо друго. Това трябва да беше Сесил. Не изглеждаше в особено добро настроение.

— Та сега е посред нощ — оплака се тя. — Знаеш колко късно си лягам и колко се нуждая от сън. Не можеше ли да почакаш до утре?

— Съжалявам, че те притеснявам, но нямам избор. Водя ти гост.

Изглежда, Филип се извиняваше по-често, отколкото бе необходимо, което ми направи добро впечатление, ала това не подобри настроението на Сесил. Дори и когато Филип отстъпи встрани, така че тя да може да ме види по-добре.

— О, боже — каза тя.

Това можеше да означава много неща, като: Кого е довлякъл този път? , или: Дали ще се разкарат, ако затворя капака на прозореца? и още: Това чувал ли е, или дреха?

И тогава капакът на прозореца се затвори. Значи, бе вариант две.

— Струваше си да опитаме — казах мило на Филип, който не се помръдна от мястото си. — Остава само въпросът откъде сега да се сдобием със свещ.

За моя изненада обаче, вратата се отвори веднага след това и видях Сесил в пълния ѝ блясък. Беше висока почти колкото Филип, ала тялото ѝ бе значително по-едро от неговото и носеше нощница, която показваше повече плът, отколкото закриваше. Погледът на Филип се задържа върху нея един миг по-дълго, отколкото бе необходимо, след което се обърна срамежливо настрани. Аз не изпитах подобно притеснение, в края на краищата гледането между момичета беше позволено. Освен това трябваше да остана да спя при нея, а трудно можех да се правя, че не я виждам, най-вече защото бе почти невъзможно. Пищните ѝ форми опъваха късата ѝ нощница така, че ако Плейбой съществуваше, веднага щяха да ѝ направят специално предложение. В никакъв случай не беше дебела, ала извивките ѝ бяха забележителни, и то без нито грам силикон. Тъй като бях една глава по-ниска от нея, първото нещо, което неизбежно ми се наби на очи, беше деколтето ѝ (предположих, че носи осемдесет Д), но и лицето ѝ също бе впечатляващо. Забелязах го едва когато отмести разрошената си грива от челото и повдигна лампата, за да ме огледа по-добре. Приличаше на жена викинг — напращяла красавица със сърцевидна форма на лицето, сребърно-руси къдрици и сини очи, най-вероятно в средата на двайсетте.