Ева Фьолер - Златният мост

Нейният съпруг бе починал преди три години при падане от въже и за съжаление, не ѝ бе оставил нищо друго освен жонгльорските си топки. Сесил скочи от леглото и започна да се оглежда, докато не съзря една кутия, ала опитът ѝ да ми покаже някой жонгльорски номер се провали заради ниския таван. Топките се разхвърчаха в различни посоки, няколко дори ме уцелиха и аз сграбчих една възглавница, с която прикрих лицето си. И двете се разкискахме и решихме единодушно, че е време за сън. Едва събрах сили да използвам тоалетната ѝ — един стол зад паравана, под който бе закрепено гърне с капак.

— Чакай — рече тя. — Пълно е. Бързо ще го изпразня.

Тя отвори капака на прозореца и със замах изля гърнето на улицата, преди отново да го закрепи под стола. Толкова за локвите, в които многократно стъпвах, идвайки насам. Докато си вършех малката нужда, тя затвори прозореца и се шмугна под завивките. Аз се настаних на пода, който след всичкото това вино ми се стори наполовина толкова твърд, колкото в началото.

— Лека нощ, Ана — промърмори Сесил. — Сладки сънища.

— И на теб — отвърнах, докато вече се унасях.

Свещите бяха изгаснали. Навън бе започнало да се зазорява. Само след няколко часа Филип щеше да се появи на вратата и аз трябваше да съм във форма. Скоро щях да видя отново Себастиано… най-сетне. Неговият образ ме придружи в сънищата ми.

Когато се събудих, главата ми пулсираше, а езика си усещах като полумъртвото космато нещо, което настъпих предната нощ. С охкане обърнах главата си на другата страна и се опитах да избегна ярката светлина, която пронизваше дясното ми око. Слънчев лъч си бе проправил път през един процеп на капака на прозореца и като прашен меч разрязваше стаята надве. Някой чукаше с все сила вътре в черепа ми и караше света около мен да кънти. Тогава разбрах, че чукането идва отвън, или по-точно от капака на прозореца.

— Сесил? Ана? Спите ли?

Беше Филип. Веднага се разсъних и скочих. Това ще рече, че исках да скоча, ала в действителност беше едно трудно и бавно, придружено със стенания надигане, възпрепятствано от чаршафа, който се бе увил около краката ми като гигантска змия. Възглавниците бяха разпръснати на всички страни около мен и бях спала на голите дъски.

Чувствах тялото си така, сякаш бях паднала от голяма височина (или поне така си представях усещането), едва успявах да стоя изправена от болка. Най-лошото бе, че не знаех кое ме болеше повече, главата ми или всичко останало от врата надолу.

— Сесил! Ана! — чу се нетърпелив глас отвън.

— Будна съм — казах с пресипнал глас по посока на прозореца.

— Току-що удари девет — обади се Филип.

Бях се успала! Ужасена, огледах стаята. От всичко най-много ми се искаше да изтичам веднага при Филип, който да ме заведе право при Гастон — единствено той знаеше къде се намира Себастиано. Но в това състояние не смеех да се появя пред хора.

— Идвам веднага — извиках.

Обувки. Спешно се нуждаех от обувки!

— Сесил, можеш ли да ми услужиш с чифт обувки?

От леглото се чу стон. Една светлоруса рошава глава помръдна за миг и отново се отпусна. Тихо прохъркване долетя от възглавниците. Със сигурност Сесил нямаше да се събуди толкова бързо. За улеснение, приех стона ѝ за „да“, а помръдването ѝ за положително кимване с глава.

От всички обувки, разпръснати наоколо, със сигурност нямаше да почувства липсата на един чифт. За съжаление, всичките ми бяха големи, беше достатъчен само един бърз поглед, за да го установя. Въпреки това големите обувки бяха по-добрият вариант, отколкото никакви. След няколко пробвания си избрах кожени сандали с връзки, така поне нямаше да ги загубя по пътя, въпреки че стърчаха три пръста отпред. Идеално се получи, че не трябваше да се обличам, защото не се бях съблякла през нощта. Провисналата като чувал дреха бе направена от толкова груб плат, че няколко допълнителни гънки и петна нямаше да се забележат.

Сега оставаше само да се освежа.

Набързо се изходих в гърнето, след това взех един гребен от кутията за гримове на Сесил — и изплашено отскочих назад при вида ми в огледалото. Изглеждах ужасно. Бледа, с хлътнали очи, чорлава — майката на всички зомбита. Докато се решех, си оскубах няколко кичура коса, цялата беше сплъстена. За да не се сплете отново, я прибрах в здрава опашка и я вързах с една копринена панделка, която намерих на земята. Така изглеждах що-годе приемливо. На полицата на стената имаше леген, ала водата в него изглеждаше мръсна, а каната беше празна. Без значение, при всички положения ставаше да си измия ръцете. След това се пръснах с парфюма върху тоалетката (миришеше пронизващо на виолетки) и два пъти силно се ощипах по бузите — това трябваше да свърши работа. Отложих миенето на зъбите, дори и да не ми се искаше. Най-вероятно Филип можеше да ми набави пътьом чаша вода. Кафе все още нямаха тук, французите трябваше да почакат още няколко десетилетия — научих го случайно, само защото първите кафенета щяха да ги отворят във Венеция. До разпространението на чая и какаото все още имаше доста време.