Ева Фьолер - Златният мост

— …извратен негодник! — викаше той по собственика на магазина.

— Това ни най-малко не ви касае! — викна в отговор търговецът на парфюми. — И не, няма да се дуелирам с вас! Дори и да продължите да ме тормозите с вашите обиди!

Поради тракащите колелета на каруцата можах да чуя само част от отговора на Филип, но беше напълно достатъчно, за да разбера заканите му.

— …изкормя и хвърля вътрешностите ви на плъховете, жалък страхливецо!

Каруцата продължи по пътя си, а от един от съседните магазини — малка работилничка, която предлагаше позлатени рамки на картини — излязоха две елегантно облечени жени, които ме избутаха още повече към края на улицата. Те минаха наперено покрай мен, държейки се така, сякаш целият мост „Нотр Дам“ им принадлежи, като едната мимоходом ме изтласка до стената. Тъкмо се канех да изпротестирам, когато зърнах с крайчеца на окото си нещо, което привлече вниманието ми. Нерешително се обърнах към магазина, пред който стоях. На тезгяха бяха изложени копринени шалове с ресни, бродирани кърпи и навити на руло дантели. В една отворена кутийка имаше богат избор от копчета — стъклени, от слонова кост, дървени, от ковано сребро… Необяснимо защо, ме обзе усещането, че познавам отнякъде този магазин. Сякаш съм била тук и преди. Но това чувство не се дължеше на копчетата, което ми се изясни веднага след това, а на стоката, която бе окачена на стената над тезгяха: маски.

Една-две секунди гледах смаяно маските. Сякаш се намирах на друго място и в друго време, въпреки че все още чувах кавгата между Филип и продавача нa парфюми. Но улавях само бегло виковете и уличния шум. Маските бяха привлекли цялото ми внимание. Бяха най-различни видове: цветни и едноцветни, Покриващи цялото лице или само домино, със златен обков или с прикрепен клюн, украсени с блестящи камъчета или ресни, с пера или перли. Нищо друго освен маски, такива каквито ги носеха на карнавала във Венеция. И най-вероятно на парижките балове в XVII век, в противен случай нямаше да ги продават тук.

Вратата на магазина в близост до тезгяха беше отворена и краката ми сами ме поведоха към входа. Вътре ме лъхна приятен, леко застоял мирис на сухи цветя, които в миналите епохи — например в тази — се поставяха в ролките плат, за да мирише текстилът на хубаво. В случая бяха използвали цветчета на лавандула и розови листенца.

В магазина се продаваха не само маски и платове, но също така дрехи и аксесоари. Освен обикновени дрехи и всякакви вехтории и боклуци, имаше и изтънчени неща. На различни закачалки висяха кадифени пелерини с позлатен подгъв, ефирни копринени рокли с дълбоко изрязани деколтета и дълги ръкавици, направени от най-фина кожа. На един рафт бяха наредени приказно красиви обувки с изящни бродерии, сребърни катарами и лакирани токчета. При вида им Ванеса щеше да се разплаче от възторг. Но на всички тези прелести отделих само бегъл поглед, преди маските отново да ме привлекат към себе си като с магическа сила. Една от тях изглеждаше като… не, не беше възможно. Абсолютно изключено.

В този миг до мен прозвуча дрезгавият глас на една старица.

— Котката — каза Есперанца. — Точно като тогава.

Дори не трепнах, защото явно очаквах — или пък моето подсъзнание — че ще се появи тук. Не я бях виж дала от година и половина. Толкова време бе изминало, откакто ме прие в клуба на пазителите на времето. При първото ми, изпълнено с приключения, пътуване ми беше дала една котешка маска, едва по-късно, когато всичко приключи благополучно, разбрах, че маската се използва само при особено опасни и важни мисии. Такива, от които зависеше всичко. Бъдещето на цял град или може би на някоя държава. Оттогава — за което бях благодарна — не ми беше давала маска.

Есперанца изглеждаше както преди. Дребна и съсухрена, със сбръчкано лице и с нежна беззъба усмивка. Погледът ѝ обаче бе удивително пронизващ, сякаш нищо не можеше да ѝ убегне.

Усещах устата си пресъхнала, едва преглъщах.

— Есперанца — прошепнах. — Как се озова тук?

Въпросът бе напълно излишен. Като една от старите, за нея нямаше ограничения във времето и пространството, както при обикновените смъртни. За нея столетията бяха като отделни моменти и тя преминаваше толкова лесно във времето, колкото нормалните хора пресичаха улицата. От първата ни среща бе минала цяла вечност. По време на първия ми скок във времето изкопах от дълбините на подсъзнанието ми един детски спомен: бях на три или четири години и си играех във високата трева, когато изведнъж се появиха Есперанца и Хосе и старицата докосна тила ми. Това бе задействало нещо в мен, защото от този момент нататък, когато ме грозеше опасност, същото това място започваше да ме сърби.