Ева Фьолер - Златният мост

И до ден-днешен се чудя защо бяха избрали точно Мен. Вероятно просто им се бях изпречила на пътя. И със сигурност беше само съвпадение, когато след години се натъкнах на венецианския магазин за маски и така за първи път се сдобих с маската. Но според Себастиано при старите няма случайни неща.

— Вземи маската, дете — рече Есперанца с дрезгавия си глас.

Костеливата ѝ ръка свали котешката маска от поставката и ми я подаде. Беше от черно кадифе и с извезани малки перлички около очите. Приех я с колебание. Усещах я лека като перце в ръката ми и я чувствах особено близка. Не трябваше да я пробвам, за да знам, че прилепваше съвършено на лицето ми, сякаш бе правена специално за мен. Което може би беше така. Въпросът бе защо ми я даваше сега. Освен това не бях забравила, че последния път се случиха доста неприятни неща. След това не се чувствах добре в собствената си кожа.

Това означава ли, че и тук трябва да изпълня Никаква задача? Някоя специална? Аз си мислех, че се налага единствено да помогна на Себастиано. Хосе каза, че е заседнал във времето. Какво се е улучило? Какво трябва да направи? И какво трябва да направя аз ?

— Ще имаш нужда от някои неща. — Есперанца се движеше пъргаво из помещението, отвори едно чекмедже, извади портмоне и ми го подаде. — Пари. Но внимавай да не ти ги откраднат. Чакай… Тук имах… Къде съм я дянала?… А, ето тук. — Тя зарови сред парчета плат и извади една кожена чантичка. Мушнах вътре навитата на руло маска и портмонето и я окачих на врага си така, че изчезна в деколтето на моята свободно падаща дреха. За съжаление, във времена като тези прелести отделих само бегъл поглед, преди маските отново да ме привлекат към себе си като с магическа сила. Една от тях изглеждаше като… не, не беше възможно. Абсолютно изключено.

През това време, без много да му мисли, Есперанса събра от закачалките и рафтовете няколко рокли, фусти, обувки и други вещи и ги напъха в една торба. Напразно чаках за отговор. Това бе нейният начин да избяга от обясненията и да не каже какво конкретно е нужно да се прави. Човек сам трябваше да се досети.

— Това тук ще ти свърши добра работа — рече Есперанца, като ми тикна в ръцете пълната торба.

— Много благодаря. Какво трябва да…

Тя ме прекъсна.

— Можеш да носиш маската на балове, но за пътуване във времето можеш да я използваш само при спешни случаи. И под „спешни“ имам предвид само ако те грози смъртна опасност.

Побиха ме тръпки. Прозвуча така, сякаш предполагаше, че това щеше да се случи.

— Обещавам. Но каква задача…

Тя ме прекъсна още веднъж.

— На карта е заложено страшно много. Ела с мен, дете. — Въведе ме в задна стаичка, която бе претъпкана с подобни артикули като в магазина. В дъното имаше прозорец със зелено витражно стъкло. Беше отворен, така че можеше да се види реката, първото истинско доказателство, че се намирахме на мост. — Виж — каза Есперанца и дръпна шала, с който бе покрито едно огледало.

Върху сребристата стъклена повърхност видях замъглени движещи се силуети и се изплаших. Беше от онези огледала. Всички стари притежаваха по едно такова. Последния път, когато посетих Есперанца вън венецианския ѝ магазин, пробвах една маска пред такова огледало, след което я оставих, но не видях нищо освен собствения си образ.

Този път беше различно. Стоях пред огледалото, ала не виждах отражението си. Сега навярно беше активирано, или както там се наричаше. Беше огледало, в което можеше да се види бъдещето. Едно погрешно бъдеще. Затова старите наблюдаваха огледалата — да открият някой нежелан развой на събитията. И тогава изпращаха пазителите на времето, за да оправят нещата.

— Приближи се — рече Есперанца. — Така ще виждаш по-добре.

В този момент ми се искаше да побягна, сякаш дяволът е по петите ми. Неохотно пристъпих към огледалото и се напрегнах да разтълкувам замъгленото изображение. На пръв поглед изглеждаше призрачно, насам-натам се движеха черно-бели неясни очертания. Ала колкото повече се концентрирах, толкова по-ясни ставаха отделните фигури. Образът все още беше на снежинки и черно-бял като в ням филм, но вглеждайки се по-внимателно, разбрах какво се случваше — имаше война. Паникьосани хора тичаха в различни посоки, залягаха и се криеха зад руини. Действието се развиваше на открито. Къщите в далечината бяха разрушени. Изведнъж избухна бомба или снаряд и разпръсна камъни във всички посоки, от което образът се затъмни за няколко секунди. Беше зловещо, защото всичко се случваше без звук. Дори не чувах собствения си дъх, бях го затаила от ужас, докато не видех какво ще се случи след това. Прахта се утаи, ала ужасът продължи. Сред развалините навсякъде лежаха мъртъвци. Няколко фигури се движеха напред в готовност за стрелба. Това трябваше да са хората, отговорни за взрива. Зад една от срутените стени на къщите изпълзя оцелял. Изправи се мъчно, бе ранен.