Ева Фьолер - Златният мост

Погледна ме намръщено.

— Боже мой. Това създание босо ли е? И каква е тази рокля?

— Казва се Ана — представи ме Филип. — Тя е едно бедно сираче от провинцията.

— И само минавам оттук — добавих, преди още да си е помислила, че търся препитание при нея. — Тръгваме и още утре сутринта.

Сесил поклати глава.

— Роклята ѝ е ужасна. Ала не изглежда занемарена или недохранена. — Очевидно имаше око за същественото. — Приказката за момичето сирак можеш да я разкажеш на някой друг, Филип.

Спомних си, че при първото ми пътуване в миналото Бартоломео — венецианският пратеник от 1499 година — искаше да заблуди някогашната ми хазайка е подобни измислици за произхода ми. Очевидно в такива ситуации измислените биографии бяха сходни. Най-вече сходно глупави.

Сметнах, че е уместно да се намеся.

— Всъщност родителите ми са още живи — рекох аз, при което веднага осъзнах, че не е вярно, тъй като и двамата още не бяха родени. При мисълта се наложи да преглътна. Въобще не трябваше да започвам да мисля за това. Вяло добавих: — Но те са много, много далеч. Затова нямам истински дом. Не съм претенциозна. Що се отнася до закуската или…

— Хайде, влез, клето момиче. — Сесил отвори вратата малко по-широко и се отдръпна, за да вляза.

— Утре ще дойда в девет — обеща Филип.

— Може и малко по-рано — подхвърлих аз.

— Имаш ли да ми услужиш с някоя лампа? — попита Филип новата ми хазайка.

Сесил измърмори нещо и изчезна през една врата. Върна се съвсем скоро, носейки в ръка малка стъклена лампа, в която гореше маслена течност.

— Много ти благодаря — рече Филип. — Още утре сутринта ще ти я върна.

— Да не забравиш. Последната ми е.

— Не се притеснявай. Няма да забравя. Лека нощ, дами. — Филип ни се поклони вежливо и преди да си тръгне, хвърли още един скришен поглед към пищното деколте на Сесил.

Мина ми през ума, че те двамата най-вероятно щяха да доживеят въвеждането на уличното осветление. Бях прочела в Уикипедия, че през 1667 година Луи XIV е наредил през нощта улиците да се осветяват с газени лампи. Дотогава обаче трябваше да се справят със собствените си фенери. За това искрено им съчувствах. Когато човек още от малък натиска електрическия ключ, за да му е светло, понякога нощният мрак му се струва страшен.

— Последвай ме — рече Сесил и тръгна напред, а аз се спънах в прага на вратата, тъй като светлината от лампата не бе достатъчна, за да освети пода. — Внимавай да не паднеш върху обувките ми — предупреди Сесил, но едва след като вече се бях строполила.

Изправих се.

— Всичко е наред — заявих, въпреки че си ударих много силно коляното.

Сесил не беше виновна. Като изключим факта, че имаше твърде много неща върху дървените дъски, или поне там, където се бях приземила преди малко.

Сесил запали втора свещ и я закрепи с малко разтопен восък върху една масичка, така че да видя повече от обкръжението ми. Таванът бе доста нисък. Сесил едва стоеше изправена, а аз можех да докосна гредите на тавана, като вдигнех ръце.

Легло, покрито с възглавници, заемаше една трета от стаята. До едната стена бяха струпани сандъци, а в ъгъла имаше масичка отрупана с купички, флакони, кутия за бижута и гримове, а пред нея стоеше тапицирана табуретка. Обзавеждането се допълваше от голямо огледало, стенен рафт и параван. От всички свободни пространства по стените стърчаха куки, на които висяха безброй дрехи. Останалите пещи на Сесил бяха разпръснати наоколо: обувки, чанти, кутии за шапки, книги и купища изписани листове хартия. Това веднага запали любопитството ми. Четенето и писането, както и притежанието на книги не бе много разпространено в миналото. Училището не беше задължително и само богати хора можеха да си позволят добри учители. Книгите и пособията за писане бяха неочаквана гледка в тази скромна обстановка.

Сесил помести с крак няколко смачкани на топка листове хартия, една обувка и капан за мишки (о, боже!), взе възглавница и одеяло от леглото и ги постави на земята.

— Можеш да спиш тук, малко момиче.

— Аз само изглеждам малка. Но в действителност не съм. Ще навърша деветнайсет.

— О, така ли? — Сесил събра няколко разпилени наоколо листа, а след това седна на леглото и ме погледна. — От кой град си?

— От Франкфурт. — За моя изненада успях да го произнеса, очевидно бариерата не ми забраняваше да издам тази информация.

— Това е немски град, нали?

Кимнах колебливо.

— О, клето момиче! Та ти идваш направо от центъра на войната!