Ева Фьолер - Златният мост

Гастон махна нетърпеливо към мен.

— Сега се облечи и да се омитаме от тук. Филип, дай ѝ нещата.

Филип ми подаде един вързоп с дрехи и се обърна учтиво, за да се облека необезпокоявано. Гастон също се обърна с гръб и започна нетърпеливо да се поклаща, докато аз припряно преглеждах дрехите, които ми даде Филип. Комбинезон, който приличаше на допотопна нощница, и една квадратно изрязана одежда, толкова неустоима колкото и стар картофен чувал. Дори Пепеляшка би отказала да я облече. Естествено, едва ли можех да имам специални изисквания — важното беше, че бързо и без чужда помощ успях да се навра в тях. В тази епоха, ако исках да облека някоя красива рокля с всевъзможните украси и финтифлюшки по нея, имах нужда от помощта на обучена прислужница. Но поне дрехите изглеждаха чисти, въпреки че горната боцкаше.

— Къде са обувките? — попитах, докато оставях чаршафа да се смъкне и обличах комбинезона. — Сега можете да се обърнете.

— Обувките ги забравих — рече плахо Филип.

— Няма нищо — отговори Гастон. — Сесил ще ѝ даде.

Навлякох горната торбеста дреха — адски боцкаше — вързах на кръста си съответното въже, изпълняващо ролята на колан, и се постарах да изглеждам спокойна.

— Мога да взема твоите обувки — казах на Гастон.

Те изглеждаха от класа, точно както и целият му външен вид. Очевидно и в миналото имаше бюджет. За него пратеникът беше приготвил само избрани и хубави дрехи: копринени чорапи, жакет и бермуди от кадифе, риза с дантелени ръкави и освен това елегантна шапка с пера — приличаше на принц от някоя пиеса на Шекспир.

Филип не беше облечен толкова изискано. По ризата му нямаше дантела, чорапите му бяха от памук, както и елечето, и панталонът му, въпреки това изработката им бе много добра. Той имаше слабо лице със сериозно изражение. Беше си свалил шапката, когато се появих преди малко. Русата му коса бе вързана на опашка.

— Може да вземете моите обувки, мадмоазел! — предложи ми той. — Вината е моя, че не бях добре подготвен.

— Филип е наш пратеник само от две преминавания — подхвърли Гастон.

Филип направи леко отчаяна гримаса.

— Безутешен съм поради моя пропуск.

— И обувките ви със сигурност са два пъти по-големи от моите — рекох аз. — Тези на Гастон има по-голяма вероятност да ми станат, но като за начало ще опитам без. Коя е Сесил?

— Младата дама, с която тази нощ ще поделите една стая. Там отиваме сега.

— Искам да отида при Себастиано — възразих аз. — И то веднага.

Гастон поклати глава.

— Това ще стане утре сутринта.

— Но…

— Имай ми доверие — прекъсна ме той. — Ако го вдигнем от леглото в този късен час, само ще предизвикаме ненужен шум. А трябва да избягваме всякакви скандали, знаеш го много добре.

Съгласих се неохотно, без да кажа нищо повече, и тръгнах бавно след тях. Пътят водеше през тъмни улици и покрай многоетажни къщи.

— Къде се намираме? — попитах ги.

— На Ил дьо ла Сите — отговори Гастон.

Тъй като и без това не се ориентирах, тази информация не ми беше от голяма полза. Калдъръмената настилка беше неравна, с остри ръбове и покрита с отпадъци от неопределимо естество. Филип вървеше с факлата напред, а Гастон го следваше. Той закриваше светлината с широкото си тяло, така че не можех да видя къде вървя. Един път стъпих в купчина разкашкани зеленчукови обелки, а един-два пъти нагазих в локви, за които не исках да знам от какво произхождаха. Тогава усетих нещо космато и меко, което мръдна под крака ми, когато стъпих върху него. Извиках силно и подскочих на около метър от земята.

— Искам аз да съм отпред — казах на Гастон с разтреперан глас, когато се обърна нетърпеливо към мен.

След това положението се подобри. Филип учтиво осветяваше пътя ми, като държеше факлата сравнително ниско. По този начин поне виждах всички кучешки изпражнения, умрели (или полуумрели) животни, конски фъшкии и хранителни отпадъци и успявах да ги избегна. Но освен паважа и намиращите се навсякъде препятствия не виждах нищо наоколо.

След известно време Филип спря и посочи с факлата една къща.

— Пристигнахме.

— Аз се оттеглям и ви пожелавам лека нощ — каза Гастон, докато вземаше факлата от ръката на Филип и тръгна.

— Чакай! — извиках уплашено след него. — Не се разбрахме какво ще правим оттук нататък! Къде да намеря Себастиано? Как стои въпросът с нашето връщане? — Изведнъж отново изживях спомените от моето първо пътуване в миналото. Тогава също ме подхвърлиха при непознати хора и след това трябваше да чакам цяла вечност, докато някой от местната група на пазачите се погрижи за мен.