Ева Фьолер - Златният мост

— Дословно. Кълна се. Нямам представа какво му е. Исках да опитам отново две седмици по-късно, ала бях възпрепятстван. — Той сви със съжаление рамене. — Изпити, както можеш да се досетиш.

— Какви изпити?

— Все още следвам. От тази работа човек не може да се издържа, тъй че покрай другото уча нещо разумно.

Имах чувството, че очаква повече заинтересуваност от моя страна.

— И какво учиш? — попитах учтиво, въпреки че щях да се пръсна от нетърпение.

— Немска филология! — засия той насреща ми.

— О, чудесно. — Похвалих го с престорено възхищение, въпреки че всичко в мен крещеше да изкопча повече информация за Себастиано. — Говориш езика наистина страхотно, почти без акцент. Как така избра да изучаваш немски?

— Имам приятелка немкиня. Тя е любовта на живота ми и живее в Берлин. След дипломирането ми искам да се преместя при нея и там да си намеря работа. — Гастон въздъхна дълбоко. — Никой не може да си представи колко са скъпи всичките тези пътувания със самолет и влак!

— О, напротив — казах разсеяно, мислейки за третия по важност въпрос. — Всъщност какво изобщо прави Себастиано във френското минало?

— Опасявам се, че е тайна.

— Не е за вярване! Това можеш да ми го кажеш! В края на краищата съм тук, за да го върна обратно! '

Гастон поклати глава със съжаление.

— Ако можех, наистина щях да ти кажа, но и аз самият не знам. Това е една от онези извънредни задачи, при които човек не знае предварително за какво става въпрос.

Това ми дойде като силен шамар. Веднъж аз самата имах такава задача. А именно първата ми беше нещо подобно. Можех да се върна обратно в настоящето едва след като изпълнех задачата си. Но глупавото бе, че в началото нямах никаква представа в какво точно се състоеше тя. Това, че трябваше да спася живота на един важен венециански политик и да отстраня няколко злодеи, се разбра едва по-късно. Тогава в продължение на седмици бях закотвена в миналото! Но имаше и по-лоши случаи, като например този на Клариса — една млада благородничка, с която се запознах през 1499 година във Венеция. Тя идваше от времето на Френската революция и повече от пет години бе блокирана там, работейки като прислужница, докато не успееше да разреши задачата си, която се състоеше в това, да спаси живота ми. Едва тогава можеше да се върне в своето време. Ала се бе влюбила в Бартоломео, пратеника от 1499 година. Тогава тя просто остана там и се омъжи за него.

Сетих се, че веднъж Хосе бе споменал за една извънредна задача. Ако Себастиано наистина бе блокиран в миналото, то е, защото трябваше да е на разположение и да се подготви за изпълнението ѝ. Не можеше да се върне, дори и да искаше. Сега отново си спомних, че Хосе не говореше за връщане, а за помощ.

Гастон изглеждаше угрижен.

— Аз му предложих помощта си, но той ме заплаши. Честно, той се държа ужасно! Ето защо трябва да говориш с него. В края на краищата си негова приятелка.

— Ти всъщност откъде знаеш?

— Старият от Венеция ми каза. Свърза се с мен и каза, че трябва да те заведа при Себастиано.

— Кога за последно говори с Хосе? Аз не мога да се свържа с него. Спомена, че е ранен, наистина се притеснявам за него.

Гастон сви рамене.

— Обади ми се само веднъж. Не го познавам, но тукашният стар ми каза да съдействам, така че го направих.

— Кой е местният стар? — попитах аз. — Не трябва ли вече да е тук?

— О, той отдавна е тук. — Гастон повдигна вежди и хвърли многозначителен поглед на хъркащия скитник.

Не можех да повярвам. Този беше старият?

— Никога не би ми хрумнало!

— Да, никой няма по-добра маскировка. — Съгласи се Гастон с усмивка.

Имаше право. Маскировката на Хосе като едноок, немощен гондолиер заслужаваше респект, тази на Есперанца като съсухрена, престаряла собственичка на магазинче за всякакви джунджурии беше също отлична, ала тази на бездомника — биеше всички.

Тъкмо се чудех дали хъркането също беше престорено, когато видях в другия край на моста към нас да се приближават двама души.

— Най-после — рече Гастон. — Ето ги и тях.

— Кои са те?

— Това са нашите американски туристи.

— Туристи? — Нищо не разбирах.

— Да, те идват с нас. Смятат ме за свой екскурзовод. — Той се засмя. — Днес по програма е предвидена нощна разходка в Париж.

Двамата туристи бяха една особена двойка, което се забелязваше дори и от такова разстояние. Жената бе млада, а мъжът стар и немощен. Ходеше с бастун. Освен това се подпираше на спътницата си и леко влачеше крака си. Когато се приближиха, се видя, че жената е приказно красива. Слаба, тъмнокоса и със страхотни крака — само да беше малко по-висока и щеше да спечели всеки един конкурс по красота. Мъжът беше най-малко три пъти по-възрастен от нея. Бялата му коса бе малко разрошена от вятъра, иначе изглеждаше много елегантен, точно колкото жената, със скъпо палто и излъскани обувки.