Ева Фьолер - Златният мост

— Да — отвърна Хосе спокойно, докато се качваше на капрата.

Това вече беше ясен отговор. Веднага се почувствах по-добре. Във всеки случай това усещане не ме държа повече от три секунди.

— До довечера тогава — сбогувах се потиснато.

— До довечера. — Той изплющя с камшика, при което конете потеглиха.

Загледах се в отдалечаващия се файтон, докато не го изгубих от поглед. Изведнъж имах лошо предчувствие. Сякаш всеки един момент иззад ъгъла щеше да изскочи Мърфи с неговия закон и да ми каже, че съм си направила сметката без кръчмаря.

Но някой друг се показа иззад ъгъла. Или по-точно, излезе от една от къщите от срещуположната страна на площада. Едва не изпуснах кутийката с колието на земята. Беше Себастиано. С големи крачки той се запъти към улицата. По дяволите, Хосе го бе изпуснал на косъм! Но затова пък аз бях тук. Заля ме чувство на щастие, струваше ми се, сякаш не го бях виждала от няколкостотин години. Което до известна степен отговаряше на истинa.

В радостта си, че го виждам, вдигнах ръце и ги размахах диво.

— Тук съм! Ехо!

Той се обърна към мен и замръзна. Стоеше там, с отпуснати рамене, сякаш някой му бе изпуснал въздуха. Ала в следващия миг се затича.

— Ана! — извика той, поне толкова силно, колкото завчера на моста.

И тогава се втурна към мен с невиждана бързина. Шпагата му подскачаше нагоре-надолу и се удряше в краката му, но това не го притесняваше ни най-малко.

Аз също се затичах към него, така че да се срещнем по средата на площада. За моя безгранична изненада, видях сълзи в очите му. Върху лицето му се четеше недоумение, изглеждаше напълно зашеметен.

Преливаща от щастие, се хвърлих в прегръдките му, той ме прегърна и вдигна нагоре, така че краката ми останаха да висят във въздуха.

— Боже мой, ти си жива! — Себастиано ме притисна към себе си, зарови лице в косата ми и пое дълбоко въздух. После ме пусна и ме изгледа настойчиво. — Не си мъртва!

Аз също се просълзих. Наполовина смеейки се, наполовина плачейки, поклатих глава.

— Не, не съм! — Увих двете си ръце около него и го целунах страстно, беше ми все едно кой ни наблюдаваше. Той си спомняше всичко! Останала без дъх от вълнение, му се усмихнах лъчезарно.

Той взе лицето ми в ръце, сякаш трябваше да се увери, че съм истинска. Изведнъж посърна и видях болката в очите му.

— Хвърлих се във водата след теб и те търсих, отново и отново.

— О, колко мило от твоя страна — рекох развълнувано.

Той погали косата ми и ме целуна нежно. Потрепнах, защото се чувствах толкова прекрасно.

— Това беше най-лошото нещо, което някога съм преживявал — рече тихо той. — Нямаше те. Беше изчезнала безследно. Как се спаси?

— Ами аз скочих.

Той се намръщи.

— Какво имаш предвид със скочих ?

Втренчих се в него. О, не! Не си беше възвърнал паметта! Зарадвах се прекалено рано. В гърлото ми заседна буца. Щеше да е прекалено хубаво, ако се бе получило от само себе си.

Ала чувствата на Себастиано бяха истински! Беше си помислил, че съм се удавила, и това го бе изкарало извън релси. Обичаше ме, независимо какво ми беше казал при последната ни среща. Никаква тактика не беше. Ние си принадлежахме и той го знаеше, със или без памет.

— Какво имаш предвид със скочих ? — повтори той.

— А… това ли казах? Исках да кажа плувах. След като течението ме отнесе. Много, много надалеч. Накрая се добрах с последни сили до брега. — Със светкавична бързина украсих историята така, че да прозвучи достоверно. — Една селянка ме намери почти удавена на брега и ме отнесе в колибата си. Напълно изтощена, лежах върху един сламеник, докато тази сутрин не възвърнах силите си.

Можех да продължа да му разказвам, ала Себастиано не го интересуваха чак такива подробности. Той ме хвана за раменете и ме погледна много сериозно.

— Ана, безкрайно съм щастлив, че си жива. Няма смисъл да се самозалъгвам. Означаваш страшно много за мен.

— Знам това. — Изпълнена с любов, погалих бузата му. — Ти за мен също!

— Затова е толкова важно най-накрая да се вразумиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Престани с това, което правеше през цялото време.

Ъ? Нещо важно ли бях пропуснала в нашия разговор?

— Според теб какво съм правила? — попитах неразбиращо.

— Беше се съюзила с грешните хора. Можеше да умреш заради твоето лекомислие! Шпионаж и интриги! Подли машинации, които нарушават закона и реда!

— О! — възкликнах аз. — Така, значи. По този въпрос човек може да има… — Не довърших изречението. Нямаше смисъл да споря с него за това. Така или иначе, нямаше да ми повярва. Той не само бе загубил паметта си, но очевидно и мозъкът му беше така промит, че горещо вярваше в безупречността на Ришельо. За него кардиналът бе единица мярка за всичко.