Ева Фьолер - Златният мост

— Не разбирам. Ако не са у нас, не можем да ги върнем на кралицата!

— Грешка — каза Хосе невъзмутимо.

— Защо грешка?

— Ще ти обясня веднага след скока. Или по-точно — ще ти покажа. Твърде дълго се застояхме тук. — Той нетърпеливо посочи скалите. — Ще тръгваме ли?

Преглътнах. Време беше. Щях да се върна при Себастиано.

Поех си дълбоко въздух и застанах до Хосе, който положи ръка върху скалата и отвори портала. Образува се трептящ кръг от бяла светлина, който ни обгърна. Вибрацията дойде бързо, а миг по-късно и студът. Затворих очи и запуших ушите си с ръце, ала трясъкът беше точно толкова силен, както винаги, той разкъса времето и ме запрати през вековете. Всичко около мен потъна в черно.

Този път главоболието се издържаше, защото преди скока предвидливо бях взела още едно болкоуспокояващо хапче. Когато дойдох на себе си, лежах до скалата и видях Хосе да стои над мен. Точно както и последния път, когато се приземих тук, се развиделяваше. Все пак нямаше да вървим през нощта. И в дъжда, тъй като беше сухо, с изключение на няколкото капки роса върху клоните, които паднаха върху мен.

Избърсах ги, надигнах се и изтупах наметалото си.

— Кой ден е днес? Искам да кажа, кога ме хвърли Гастон от моста?

— Завчера през нощта.

За пореден път се зачудих защо не беше възможно да се върнем няколко дни по-рано, така щяхме да предотвратим всички неприятни обрати още преди да са настъпили. С удоволствие бих предупредила предишното ми „аз“ от Гастон. И при първа възможност бих се погрижила любимите му понички да му заседнат в гърлото.

Ала за жалост, не ставаше. Системата не позволяваше среща с мен самата, защото щеше да е парадокс. Що се отнасяше до парадоксите, въобще не ги разбирах, ала бях решила това да се промени, въпреки клетвата ми след завършването да нямам нищо общо с физиката.

— Искаше да ми покажеш нещо — казах на Хосе.

Той бръкна в джоба на жакета си и извади една малка кутийка. Усмихвайки се, той я отвори.

Ахнах от изненада, когато видях огърлицата.

— Взел си я от Гастон!

— Не, това е дубликат.

— Фалшификат?

— Не, разбира се, истинска е. Изглежда точно като първата. Изработи я бижутерът, който направи и първата. При това по едно и също време.

— Ето защо си се върнал в 1620 година! Поръчал си я тогава, за да можем да я вземем днес с нас!

Той кимна.

— Отидох и по друга причина. Бях тежко ранен и трябваше да се възстановя. Така с един куршум уцелих два заека.

— Колко дълго беше там?

— Три месеца.

Бях ужасена. Три месеца! Докато за мен бе минала само седмица от последния ни телефонен разговор, той бе прекарал цели три месеца в миналото!

— Какво се случи?

— Битка — каза той рязко.

— С някой от старите? — Ужасът ми нарастваше. — Да не би с Джакомо? Отново ли се е появил?

— Не, беше друг.

Така подхвана тема, която за моя вкус имаше твърде много неизвестни. Хосе почти не говореше по този въпрос, а Есперанца пък съвсем. Явно имаше множество стари, ала двамата със Себастиано все още не бяхме разбрали колко бяха и къде се подвизаваха. Ала с течение на времето бяхме разбрали едно нещо — не всички бяха в приятелски отношения. Дори напротив, някои от тях не се понасяха. Точно както някога боговете на Олимп, които също са враждували помежду си.

Старите поглеждаха в огледалата си, наблюдавайки минали или бъдещи събития, претегляха реалността и различните възможности и решаваха какво да е на дневен ред. При което невинаги бяха на едно мнение.

Мълчаливо потеглихме. Хосе вървеше отпред. Аз го следвах… и изведнъж спрях на място. Отнякъде се чуваше шумът от фехтовка: ясният звук от звъна на шпаги, пуфтенето и стоновете на сражаващите се.

— Дуелиращи се — заяви тихо Хосе.

Миг по-късно отекна вик и битката заглъхна. Когато се приближихме предпазливо, видяхме на бледата утринна светлина една карета в края на гората. До нея трима елегантно облечени мъже се бяха надвесили над четвърти, който лежеше неподвижно на земята.

— Мъртъв ли е? — попита единият от тях с треперещ глас.

— Опасявам се, че да — отговори вторият от групичката. Звучеше потресен.

— С това получавате вашето удовлетворение, Бутвил — рече първият и погледна обвинително третия мъж, който държеше окървавена шпага в ръка.

— Всъщност да — отговори непоклатимо мъжът, бършейки шпагата си със стрък трева. — Предполагам, че ще се погрижите за всичко останало и ще уведомите съпругата на Дьо Порт.