Ева Фьолер - Златният мост

— Дълга история. — С поглед към таксиметровия шофьор добави: — После ще ти разкажа.

— Къде отиваме?

— До Боа дьо Булон.

Аха. Значи, щяхме да използваме вратата в гората.

— При това положение ще ходим много пеша — подхвърлих аз. — Просто казвам. Изглеждаш доста… съсипан. А освен това е и тъмно.

— Не се притеснявай, ще се справя.

Ала не беше ясно дали аз щях да издържа. Започвах да усещам дългата обиколка из центъра на Париж, която бях направила, и преди да се впусна в още един принудителен марш, исках да си почина малко. Ала скоро пристигнахме. Все пак успях да снимам отдалеч блестящата Айфелова кула и да пратя съобщение на Ванеса.

Добавих още: Сърдечни поздрави от Париж.

Таксито ни закара до западната част на града. Докато преди Боа дьо Булон се намираше извън града, сега бе част от него с широки и много оживени алеи. Което в конкретния случай можеше да се разбира двусмислено.

— Отвратителна зона — каза таксиметровият шофьор на английски език.

Не беше трудно да се разбере какво има предвид. На малко или голямо разстояние една от друга стояха жени, които въпреки лошото време носеха много къси поли. Очевидно това беше местната зона на греха.

Когато слязохме, към нас се приближи някакъв тип с кожено яке и поне една тубичка гел в косата. Той се спря пред мен и ме погледна втренчено. Търсейки помощ, се огледах за Хосе, ала той беше зает да плати на шофьора и да си вземе пътната чанта от багажника.

— Qu’est-ce que tu veux ici, ma petite ? [21]— Той ме огледа от главата до петите, сякаш пресмяташе какво бих му донесла за една нощ. Със смесени чувства проследих потеглящото такси и се зачудих дали нямаше да е по-добре, ако бяхме изчакали няколко часа. Тогава тук със сигурност щеше да е по-малко оживено.

— Tu es très jolie . [22]— Мъжът пристъпи и протегна ръка към мен, игнорирайки напълно Хосе.

Което се оказа грешка, защото, преди да реша дали да не приложа някоя хватка за самозащита, Хосе го пипна с непринудено движение за врата. Вследствие на което типът отпусна ръката си и ни погледна с изцъклен поглед.

— Excusez-moi [23] — измърмори той. После се обърна и бавно се отдалечи със странни отпуснати движения.

— Това беше доста страшничко — рекох аз. — Що за мистър-Спок-номер [24]беше това?

— При Спок-захвата хората изпадат в безсъзнание — каза Хосе, който явно беше отлично запознат е кораба „Ентърпрайз“ и жителите на планетата Вулкан.

— Да, добре. Знаеш какво имам предвид. Нещо подобно ли се случи и при мен, когато бях малка и Есперанца направи онова нещо с врата ми? От което по-късно се появи сърбенето?

— Разбира се, че не.

— Но това сега си беше ментална манипулация, съвсем ясно го видях — настоях аз. — Как ги правите тези неща двамата c Есперанца? Учи ли се? Или е… извънземна сила?

— Имаш предвид както при вулканците? — попита Хосе в отговор.

— Да, точно така.

— Не.

Очаквах някакво обяснение, ала такова не последва. Той се шмугна с пътната си чанта в храстите и аз неохотно го последвах. Въпреки че имаше само едно око и беше стар като света, изглежда, зрението му беше като на котка, защото не се препъна нито веднъж.

— Бих искала да знам само едно — казах, докато се тътрех след него и клони ме удряха в лицето. — Защо всъщност се върнах с маската на моста, вместо тук, в гората, както предния път?

— Защото така си искала. Маската отвежда пътуващия във времето там, където пожелае.

Помислих малко. Когато се озовах в гората, исках непременно да отида при Себастиано — маската ме отведе при него, защото поради недовършената си задача му беше затворен пътят към бъдещето. Порталът в гората навярно бе най-безопасното за него място, през което да излезе. А днес сутринта се озовах на моста, защото малко преди окончателното ми приемане в Нирваната си представих, че съм на него. С това обаче оставаше отворен въпросът защо бях в състояние да се върна в настоящето, въпреки че не бях изпълнила задачата си в миналото. При използването на маската не важаха ли същите закони, както при обичайните прозорци на времето?

Реших, че това, както и още няколко други несъответствия трябва да бъдат изяснени, ала сега беше важен един друг въпрос.

— Искаше да ми разкажеш къде беше през цялото време и защо Себастиано получи тази работа тук.

— Бях в 1620 година.

Хиляда шестстотин и двайсета ли каза?

— Пет години по-рано? Какво си правил тогава? — В следващия миг се спънах в един корен. — Много е тъмно — оплаках се. — Нищо не виждам.