Ева Фьолер - Златният мост

— Разбира се — рече официално първият. — В края на краищата сме негови секунданти [25]. Въпреки че съпругата му ужасно ще се разстрои, венчаха се миналия месец. — Той наведе глава. — Не знам как да ѝ поднеса новината!

— Дьо Порт не трябваше да ме нарича високомерно конте.

Едва дишах от страх. Досега смятах дуелите в призори за някакво клише. Измислени за филми и романи като Тримата мускетари . Или за туристи, които се разхождаха в Боа дьо Булон, като преди това бяха прелистили пътеводителя, за да видят какво се е случвало тук в миналото. Но очевидно тези истории за мъже, които се избиваха помежду си за най-малката обида, бяха верни.

Победителят в дуела се качи на коня си, който бе вързан наблизо. Хвърли един последен високомерен поглед към другите и се отдалечи.

— Какво ще правим сега? — попита единият от двамата секунданти.

— Знаеш, че не можем да върнем Дьо Порт, защото е братовчед на кардинала. Ще ни хвърлят в тъмницата, задето не сме предотвратили случилото се. Тази работа не бива да я разгласяваме публично. Най-добре той да се води изчезнал, както и каретата му.

— Може да е било обир — съгласи се другият е него. — А ние никога не сме били тук.

— В такъв случай трябва да оставим каретата на Дьо Порт на това място и да се върнем в града пеша.

— Така да бъде. Но първо да закопаем клетника.

Те завлякоха мъртвия в гората и Хосе ми даде знак.

— Но ние не можем просто да…

— Не чу ли? Каретата е безстопанствена. Стига да науча адреса на клетата вдовица, може да ѝ я закарам. Естествено, тя ще поиска да узнае какво се е случило. Ала c каретата ще стигнем по-бързо до града, което може да ни е само от полза. Хайде, качвай се, всяка секунда е ценна. — Миг по-късно той седеше на капрата и поемаше юздите.

Преодолях вътрешната ми съпротива и се качих, а Хосе подкара впряга. Двата коня послушно тръгнаха напред и бързо набрахме скорост.

Секундантите дотичаха с викове и ругатни от гората, ала Хосе равнодушно удари конете c камшика, при което станахме още по-бързи.

Имах лошо предчувствие, струваше ми се непочтено, че използвахме каретата на мъртвец. Но всъщност Хосе беше прав — тя принадлежеше на вдовицата. В това време една карета заедно c конете струваше колкото един луксозен автомобил в двайсет и първи век.

Опитах се да се отпусна и прогоня всички лоши мисли. От трополенето на колелата ми се доспа. Преди да се усетя, се унесох. Когато се събудих, вече приближавахме градските стени. Отдясно се намираше дворецът „Тюйлери“ с неговите красиви паркове, а вляво се простираха пасища, ниви и кошари. На един малък хълм се въртяха шумно перките на две вятърни мелници, а тук-там се виждаха монаси по време на работа.

По пътя към градската порта имаше манастири, чиято селска непретенциозност бе в ярък контраст c великолепната фасада на двореца.

Каретата мина през портата „Сен Оноре“, продължи направо в посока Бастилията и спря чак на Плас Роаял.

Хосе тикна в ръцете ми ковчежето с огърлицата.

— Означава ли, че трябва да действам както досега? Какво да кажа на Мари, къде съм била през цялото това време?

— Все ще измислиш нещо.

— А ти какво ще правиш през това време?

— Ще потърся Себастиано.

— А после? Тук ли ще го доведеш? Или ще се срещнем някъде другаде?

— Ще се срещнем. Ала не къде да е, а в Лувъра.

— Защо там?

— Защото там ще е балът.

О, боже, та той беше днес! Изведнъж сърцето ми се сви. Преди малко всичко ми се струваше сравнително лесно: трябваше да се погрижа кралицата да получи брилянтите, а Себастиано да спаси нечий живот — чийто и да беше той. Тогава нещата щяха да се подредят и отново можехме да се върнем у дома. Но в действителност нещо можеше да се обърка. Особено спасяването на човешкия живот. Колко бързо можеше да се случи това, изпитах на собствен гръб при първото ми пътуване във времето.

Все пак най-важната стъпка бе Себастиано да възвърне паметта си. Всичко останало щеше да се подреди, бях сигурна в това. Ако и двамата отново се заловяхме заедно за работа, щяхме да сме непобедим отбор и бихме се справили с всяка ситуация. Гарантирано.

— Време е да спреш да си говориш сама — предложи Хосе.

— Добре — отговорих, въздишайки.

Очевидно бях измърморила всичко под носа си.

Той ми подаде ръката.

— И трябва да слезеш тук. Пристигнахме.

— Разбира се. — Поех ръката му и слязох от каретата.

— Сигурен ли си, че можеш да върнеш паметта на Себастиано? — попитах, изпълнена със съмнение.