Ева Фьолер - Златният мост

Героично потиснах гнева си, беше ми ясно, че Ришельо бе успял да приложи в действие коварния си план само защото бях издала на Себастиано поверителната информация.

— Аз просто ти исках доброто — продължи той. — Лично се ангажирах да те следя, защото само така можех да те спася от обвинение в конспирация. Планът ми беше да ти взема колието и да те пусна невредима. А на Ришельо щях да кажа, че си ми го дала доброволно.

— Много милостиво от твоя страна.

Той не чу ироничната нотка в гласа ми.

— За съжаление, на Ил дьо ла Сите изгубих следите ти. Моето невнимание почти ти струва живота, така дебелакът успя да те нападне и ограби. Но като се замисля, инцидентът допринесе и за нещо добро — брилянтите са извън играта. Кралицата няма да си ги сложи на бала и така ще бъде разобличена.

— Ти непременно искаш да я обезглавят, нали? — изтърсих аз.

— Ана, не сме в двора на Хенри VIII. Най-лошото, което може да ѝ се случи, е да я накажат с изгнание.

— Но това не е честно! Тя не прави никому нищо лошо!

— Тя е прелюбодейка и вреди на короната.

— В интерес на истината, на кардинала не му пука! Той иска да се отърве от нея, за да разгърне властта си. На краля също не му пречи, че тя обича друг мъж. Той не държи на брака си, след като самият той си има приятел.

Себастиано ме гледаше втренчено. Очите му проблеснаха и за миг ми се строи, че забелязах следа на колебание. Сякаш дълбоко в тях нещо се размърда, може би бяха изгубените му спомени. Но след това поклати глава.

— Говориш глупости, Ана. Освен това вече водихме този разговор и не доведе до нищо. Всъщност си помислих, че си осъзнала грешката си и съжаляваш за поведението си. — Той присви очи. — Какво криеш зад гърба си?

— Нищо — отговорих аз.

През цялото време държах ковчежето с огърлицата, което досега му бе убягнало. Самата аз не мислех за нея, тъй като бях безкрайно щастлива да видя Себастиано. Само преди малко, когато спомена думата брилянти, незабележимо си преместих ръката зад гърба.

— Покажи ми ръката си.

Показах му я. Ала преди това бях преместила ковчежето в другата, която уж случайно също беше зад гърба ми. Чувствах се така, сякаш играех на някаква глупава игра в детската градина. Беше ясно, че Себастиано нямаше да се върже, и тъй като беше човек на действието, ме обхвана с двете си ръце и взе кутията, отвори я и погледна колието с каменно изражение.

— Моля те — извиках аз. — Не трябва да си правиш погрешни изводи! Не те излъгах! Наистина! — Умолявайки го, добавих: — Не я вземай! Върни ми я!

Той затвори кутията и ме погледна. Лицето му изведнъж пребледня.

— Махай се от очите ми. В противен случай ще съм принуден да те арестувам и да те предам на тъмничаря. И вярвай ми, това не е само заплаха.

Бях толкова шокирана, че не можех да издам нито звук. Докато отстъпих ужасено крачка назад, Себастиано прибра ковчежето, обърна се и тръгна направо към къщата на кардинала.

Взех се в ръце и се затичах. Трябваше да намеря Хосе, и то веднага! Той трябваше да оправи нещата! Някак си трябваше да помогне на Себастиано да си възвърне паметта, за да върне огърлицата. И ако вече я беше предал на кардинала, трябваше да му я вземе, без значение как.

Боже, ама че каша! И вината беше изцяло моя. Защо просто не направих това, което трябваше, преди да се хвърля на врата на Себастиано като някоя страдаща от любовна мъка луда? Например можех да скрия огърлицата в кожената ми чантичка. Тогава ковчежето щеше да е празно и всичко щеше да е наред.

Докато тичах и се оглеждах за каретата, ми стана ясно, че губех ценно време. Хосе можеше да е навсякъде, дори и в жилището на Себастиано. За съжаление — за разлика от Хосе — нямах никаква представа къде се намираше то. Бях пропуснала няколко подходящи възможности да попитам Себастиано за това. Още една небрежност от моя страна, за която трябваше да отговарям.

Останала без дъх от тичане, се спрях на Плас дьо Грев в близост до пясъчния бряг на реката, но в следващия момент трябваше да отскоча встрани, защото блокирах улицата, по която търкаляха една огромна бъчва с вино.

— Внимавай, глупачке — изрева мъжът, който надзираваше операцията.

Двамата ратаи, които търкаляха бъчвата към една каруца, се потяха и ругаеха, а единият от тях дори се опита да ме изрита, докато ме подминаваше, вероятно защото се намирах в обсега му и искаше да си изкара гнева на някого.

— Не можеш просто така да риташ жена, Филип — извика колегата му, хилейки се.