Ева Фьолер - Златният мост

Рязко бутнах супата настрана. Преди малко бях гладна, ала сега апетитът ми изчезна. Паникьосах се, когато проумях какво означаваше това странно изчезване: миналото предстоеше да се реши. Един вид неуравновесеност в 1625 година, от която тръгваше страшното разпадане и щеше да обхване цялото бъдеще. Изведнъж придобих много ясна представа какво се имаше предвид под ентропия. Щеше да се започне с няколко бели петна в интернет и да завърши с димящи развалини.

В ресторанта не ме удържаше вече. Платих супата и излязох. В следващите часове вървях из стария град и търсех местата, които познавах от XVII век. Рю дю Жур още съществуваше, ала не познах нито една от къщите. Кварталният пазар също изглеждаше различно. Взех метрото до площада на Бастилията, но затворът бе изчезнал; на негово място имаше една голяма колона с позлатен ангел.

За моя изненада близкият Плас Роаял почти не се беше променил, с изключение на това, че сега се казваше Плас де Вож. Свободната площ бе озеленена, ала редицата от барокови къщи изглеждаше почти като през 1625 година. С разтуптяно сърце минах покрай аркадите и спрях пред къщата, в която до вчера все още живеех.

След това тръгнах към реката и до Ил дьо ла Сите. Районът на „Нотр Дам“ — освен катедралата — също се беше променил драстично. Улицата с къщата на лихваря бе изчезнала, както и повечето сгради, които видях вчера вечерта. Преди мислите ми отново да заблуждаят в сложната област на парадоксите , се запътих към Понт о Шанж, тъй като до срещата ми с Хосе не оставаше много време. Междувременно бях изминала доста път пеша и дългата разходка на чист въздух беше успяла да ме разсее и да намали главоболието ми.

Когато стигнах моста, не можах да повярвам на очите си. Невярваща, приближих пропадналия човек, който седеше върху парче картон. Това бе старият, отговарящ за портала! Бях го намерила!

Развълнувана, се спрях пред него.

— Ето ви и вас! — извиках аз. — Слава богу! През цялото време исках да говоря с вас!

Мъжът вдигна глава към мен, погледна ме с мътните си очи и ми се усмихна. Миришеше на бъчва, пълна с алкохол, а съдейки по червения му нос, сякаш бе гаврътнал поне сто литра пастис [20]. Маскировката му беше изключително истинска, най-вече липсващите му зъби.

— Не е за вярване — изтърсих аз. — Изглежда толкова… истинско!

Старецът ми намигна и отпи от бутилката си с ракия.

— Гастон тук ли е? — попитах, а гласът ми трепереше от вълнение. — Знаете ли какво направи? Опита се да ме убие! И взе брилянтите на кралицата!

Старецът се оригна и се усмихна, след което отново отпи от бутилката, преди да ми я подаде.

— Това не е решение — казах враждебно. — Вместо това трябва по-добре да внимавате какво прави вашият подчинен в 1625 година. Заради него кралицата е в голяма опасност! Ако успее да се измъкне, ще промени цялата история, лично го видях в огледалото! Дори вече се започна! В Гугъл…

В този момент зад мен спря едно такси. Прозорецът откъм мястото до шофьора се смъкна надолу и се показа Хосе.

— Ела. Качи се!

— Но… — Погледнах неразбиращо към стария и отново към Хосе. Двамата не трябваше ли да се познават?

Таксито вече причиняваше задръстване и останалите коли надуха клаксоните.

— Хайде, време е — извика нетърпеливо Хосе.

Нищо не разбирах, ала се качих послушно. От задната седалка хвърлих още един поглед на стареца, който отново си пийна и придърпа грозната си шапка върху лицето, сякаш искаше да подремне. Таксито потегли и го изгубих от поглед.

Объркана, се обърнах към Хосе, който се беше извърнал към мен.

— Всичко наред ли е? — попита ме той.

— Не точно, ала това вече го знаеш. Старият от преди малко, възможно ли е да са партия с Гастон? — Изпълнена c безпокойство, си мислех, че предрешеният бездомник навярно бе един от лошите. Може би трябваше да си държа устата затворена, вместо да му давам пресни новини от кухнята.

— Не, със сигурност не са — рече Хосе.

Олекна ми. Този път не бях сгафила!

— Не го ли познаваш? — попитах аз.

— Кого?

— Ами стария на моста.

— Не. Не мога да познавам целия свят. — Усетих нотка на ирония в гласа му. — Дори и двамата със Себастиано да ме смятате за всезнаещ, не съм. Напротив, понякога събитията ме хващат точно толкова неподготвен, колкото и вас.

Чак сега видях колко е уморен. Винаги ми е приличал на много стар пират с превръзката на окото и с мършавата си фигура, но сега изглеждаше още по-слаб от обичайното.

— Какво всъщност се случи? — попитах аз. — Къде беше през цялото време?