Ева Фьолер - Златният мост

Напълно невъзмутим, той прибра огърлицата.

Дори едно малко дете би разбрало какво се случваше. Трябваше по-добре да определя значението на сърбежа. Озадачена, се втренчих в него.

— Какво значи всичко това? На страната на Ришельо ли си?

Гастон се изсмя презрително.

— Какво ме интересува този маловажен глупак. Той е просто някаква си личност от учебниците по история.

— Искаш брилянтите за себе си? — втрещих се аз.

— Нали ти казах, че искам да живея до края на дните си от тях. — Гласът на Гастон прозвуча весело. — Понякога зацепваш прекалено бавно.

— Веднага ми ги върни!

Той просто се изсмя. Не обърнах внимание на все по-интензивния сърбеж по врата ми, вместо това направих крачка към него и се опитах да му бръкна в джоба. Ала той хвана ръцете ми и здраво ги задържа. В следващия момент започна да ме влачи по моста с безмилостна бруталност.

— Какво правиш? Пусни ме!

— Съжалявам, но ти ще съсипеш целия план.

— Кой план?

— Да се върна доволен и щастлив с диамантите вкъщи и да живея от тях през останалата част от живота си.

— Можем да го обсъдим — предложих аз, но времето за разговори беше свършило.

С мълчалива ожесточеност той продължи да ме влачи, докато брегът не се отдалечи на поне десетина крачки зад мен. Опитах се да му се отскубна, но Гастон беше учудващо силен, а също и два пъти по-тежък от мен, затова въпреки съпротивата ми успяваше да ме избута без голямо усилие. Все още бях така слисана, че едва сега проумях какво щеше да се случи след малко. Той сериозно възнамеряваше да ме убие! И искаше да го стори на моста, за да се отърве лесно от трупа ми.

Накрая си спомних уменията ми по самозащита. Все пак не бях ходила само на курсове в училище, а и през последната година научих няколко хватки и удари от Себастиано. Опитах се да забия коляното си между краката на Гастон (винаги работеше), но той се извъртя и в същото време ме дръпна така, че застанах с гръб към него, след което ме сграбчи с двете си ръце и ме заклещи като в менгеме. Здравата му хватка изкара въздуха от дробовете ми и чух как ребрата ми изпукаха. Инстинктивно се опитах да го настъпя с пета по пръстите (обикновено функционираше) и едновременно с това да го ударя силно в брадичката със задната част на главата си, ала и при двата опита пропуснах целта. Сякаш предварително знаеше какви са намеренията ми.

— Работата е там — каза той в ухото ми, — че аз също съм посещавал такива курсове.

— Ана! — Това бе гласът на Себастиано. Идваше от Ил дьо ла Сите. Беше ни видял!

— Помощ! — извиках аз.

Или по-точно исках да извикам, ала от захвата на Гастон прозвуча като замиращ стон.

— Ана! — Този път гласът му не звучеше толкова далечен. Себастиано се приближаваше.

— По дяволите! — възкликна Гастон.

Преди да се усетя какво беше намислил, хвана главата ми е две ръце и я удари силно в парапета на моста. Причерня ми. Сякаш от разстояние, почувствах как ме вдигна и хвърли през парапета. Аз падах и падах, точно като в моя кошмар. Цопнах силно, а после около мен имаше само вода. Потънах като камък в дълбините, където вече не съществуваше горе и долу, само равномерно черно. Значи, това беше, когато някой умираше. Нямаше нито болка, нито страх. Само съжаление. Особено, че двамата със Себастиано се бяхме разделили е кавга. Никога преди не се беше случвало. Понякога имахме — много рядко — дрязги, но винаги бързо се сдобрявахме. Точно като мен го беше страх, че след спор можеше да се случи нещо на някой от нас и последните думи, казани на любимия, да са от сорта на Майната ти или Разкарай се. За съжаление, точно това ми се случи със Себастиано. Надявам се, че нямаше да се обвинява. Беше достатъчно, че аз го правех, дори на път към мокрия ми гроб.

Представих си, че стоя отново на моста и махам на родителите ми. Мамо, татко, довиждане. Моля ви, не тъжете. И не ме търсете, защото съм се загубила във времето.

Пътувах в един безкраен водовъртеж от тъмнина. Момент, не беше съвсем тъмно. Една тънка ивица светлина мъждукаше пред затворените ми очи. Отнякъде усетих вибрация, която ме обхвана. Може би това бе плясъкът на крилата на небесните създания, които ме отнасяха, а сиянието бе тяхната аура. Каквото и да беше, ме отнасяше. И тогава всичко около мен замря и угасна. Вече не съществувах.

Париж, 2011

Кашляйки и плюейки, най-накрая дойдох на себе си. И тъй като не бях мъртва, трябваше да съм претърпяла скок във времето. Маската ме беше спасила. Но къде, за бога, се намирах? Едно бясно, виещо чудовище с огромни мигащи очи и уста с метални зъби се спусна към мен. В последния момент, преди да успее да ме изяде, се хвърлих настрана. То се затъркаля върху големите си черни гуми с грохот покрай мен и видях, че беше боклукчийски камион. Той издаде едно последно оглушително бибиткане с клаксона и продължи нататък.