Ева Фьолер - Златният мост

Без наметалото си се придвижвах по-лесно. Нощният студ не ме плашеше, и без това ми беше топло от цялото препускане. В случай че Себастиано ме причакваше на моста „Нотр Дам“, за останалата част от пътя измислих допълнителна мярка за сигурност. Исках да се върна по Понт Ньоф, дори и така да заобикалях. Приведена и възможно най-тихо, преминах през Плас Дофин, един голям триъгълен площад, който образуваше върха на Ил дьо ла Сите и излизаше на Понт Ньоф.

Там обаче отново трябваше да променя плана си. Пред голямата конна статуя на моста патрулираха няколко стражи, които със сигурност нямаше да ме пуснат без проверка. Изпотена и уморена, се отправих към Понт о Шанж, където се спрях и с присвити очи се загледах в другия бряг. Междувременно можех да виждам учудващо добре на лунната светлина. Установих, че се справях по-добре, когато нямаше толкова фенери или факли наоколо. Въпреки че всичко беше сиво и мъгляво, очертанията на сградите и улиците ясно се виждаха. На моста срещу мен нямаше никого. Поех дълбоко въздух и се затичах.

По средата на моста, както винаги ставаше на това място, ме побиха тръпки. Навярно причината беше психологическа, защото знаех, че тук се намираше порталът на времето. Дължеше се и на представата, с която свързвах портала — една сложна плетеница от пътеки към миналото и бъдещето, които тук се пресичаха и обединяваха. Само на една ръка разстояние имаше праисторически епохи, древни времена преди появата на човечеството, а може би и такива, в които нямаше да има вече хора. Да не говорим за времената, които съществуваха паралелно на познатото ни, придатъци на историята, които завършваха в задънени улици. Тези улици без изход трябваше редовно да бъдат премахвани от главния поток на историята, както веднъж ми обясни Себастиано, защото в противен случай, рано или късно, щяха да доведат до нещо, което на всяка цена трябваше да се предотврати: тотална ентропия.

Разбира се, никога преди не бях чувала за това. Веднага попитах дали има нещо общо с физиката (ако имаше, така или иначе, нищо нямаше да схвана), ала Себастиано каза, че макар и терминът да е от физиката, всъщност ставаше въпрос за разруха. А какво означаваше това, човек лесно можеше да си представи.

Зарадвах се, когато подминах мястото и се приближих до другия бряг. Забавих малко темпото, защото бях напълно изтощена и се чувствах като след изключително брутален час при господин Шинделмайер. Разбира се, това беше и причината да стана невнимателна, тъй като забелязах фигурата в другия край на моста чак в момента, в който налетях на него.

С ужасен вик отскочих назад.

— Божичко, не вдигай такъв шум! — каза изплашено фигурата.

— Гастон! — Въздъхнах с облекчение. — Помислих те за Себастиано.

— Защо, да не би да те преследва?

Кимнах, като с едната си ръка притиснах лудо биещото ми сърце, а с другата кожената чантичка, която както винаги носех на врата си. Имах нужда да се облегна някъде.

Гастон надникна през рамото ми.

— Никъде не го виждам.

— Изплъзнах му се. — Изведнъж вратът ми пак започна да ме сърби. — По дяволите, мисля, че отново е по петите ми. — Разтревожена, надникнах през моста. — Ти виждаш ли някого?

— Не.

— Преследва ме заради брилянтите. Но аз добре ги пазя.

— Наистина ли? Леле! — Любопитно посочи към чантичката, която все още държах. — Там ли са?

— Какво? О, не, там е само маската, един вид талисман. Винаги я нося. Брилянтите са тук, в кесийката на колана.

— Можеш ли да ми ги покажеш? Винаги съм искал да видя истински брилянти.

Взех ковчежето от торбичката на колана ми и го отворих. Гастон извади колието от кадифената кутийка и го вдигна. Дори на лунна светлина, брилянтите блестяха.

— Не е за вярване — рече Гастон благоговейно. — Никога не съм виждал нещо по-красиво. Не искам да знам колко струва тази дрънкулка.

Казах му и той кимна замислено.

— Почти толкова, колкото си мислех. Достатъчно за хора като нас да живеят охолно до края на живота си.

— Защо изобщо си тук? — попитах го.

— Чаках близо до заложната къща някой да откупи колието.

Погледнах го объркана.

— Не разбирам…

— Както ти поиска, наредих да следят херцога и така разбрах, че е заложил брилянтите. След това беше ясно, че Мари де Шеврьоз ще ги откупи. Тя е най-добрата приятелка на кралицата и има купища пари. — Гастон поклати глава. — Някои имат толкова много късмет. В предишния си живот беше една обикновена модна редакторка. Какъв главозамайващ възход! — Той въздъхна, сякаш не проумяваше. След това продължи: — Когато излезе от заложната къща, те проследих, но за съжаление, ти беше по-бърза. Но и по-глупава. Докато се укриваше, аз набързо преминах реката, защото знаех, че ще трябва да минеш оттук. Така че те изчаках на моста.