Ева Фьолер - Златният мост

През останалата част от пътя никой не ме следваше. Бях успяла да заблудя Себастиано, което ме изпълни с удовлетворение. Все още му се сърдех. Само да си върнеше паметта, щяхме да си изясним някои неща.

Мари съвсем точно ми беше описала къде се намираше заложната къща.

— Това е втората къща в уличката между църквата и реката. Над вратата виси табела с три златни топки.

Под църква имаше предвид „Нотр Дам“, която не можеше да се пропусне, дори и през нощта. Под лунното небе катедралата образуваше голяма сянка. Когато се приближих, видях един пазач пред средната от трите големи кули — една малка фигура пред огромната сграда. На площада пред главната фасада горяха факли. Пейзажът изглеждаше сюрреалистично и малко зловещ, както в Гърбушкото от „Нотр Дам ” Сякаш големите каменни статуи можеха да се надигнат от своите ниши или всеки момент един от приказните демони по фасадата щеше да размаха крила и да ме сграбчи.

Когато свих надясно по тясната уличка до църквата, пазачът погледна към мен, ала не се опита да ме спре. В тъмнината къщата на лихваря изглеждаше почти толкова черна, както и всичко наоколо, ала след дълго взиране в табелата над вратата, успях да видя трите топки. На лунната светлина те изглеждаха по-скоро сиви, отколкото златни.

Колебливо почуках с чукчето по напуканата дървена врата. Когато дочух отвътре шума на влачещи се крака и след това скърцането на резе, неволно притаих дъх. В следващия момент вратата се отвори и аз ахнах стреснато. Показа се свещ, а след нея едно сбръчкано лице, обградено от дълги сиви къдрици.

— Вие ли сте лихварят?

Мъжът се втренчи в мен c очакване.

— Аз съм отзивчивият ангел — казах паролата, която Мари беше уговорила c лихваря. Намирах я за глупава, но при стеклите се обстоятелства не можех просто да я променя.

Старецът мълчаливо отвори широко вратата и ме пусна да вляза. Свещта само бегло осветяваше стаята. Тъмен нисък таван, дълги дървени дъски на пода, шкаф, защитен c няколко катинара, изтъркан тезгях c малка везна, лупа и канцеларски принадлежности.

— Ето разписката — казах аз. — И парите.

Оставих всичко на масата. Старецът разгледа документа c лупата, преброи с изненадващо пъргави пръсти монетите и ги прибра в една кожена кесия, която носеше на колана си. След това мудно отключи шкафа, извади едно сандъче, също заключено, и го отвори. Бе поставил свещника на тезгяха и на трептящата светлина на пламъка видях, че старецът носеше ермолка [18]. Оттам и дългите къдрици на слепоочията — беше евреин. При вида на шапчицата се сетих, че в по-ранните векове християните са нямали право да изискват лихва и затова отпускането на кредити е бил традиционен еврейски занаят.

Лихварят извади от сандъчето едно малко кадифено ковчеже и го отвори, за да ми покаже съдържанието. При вида на бляскавото колие отново ми секна дъхът, ала този път след почтително и рязко поемане на въздух. Никога не бях виждала такова красиво бижу! Фините фасети на скъпоценните камъни улавяха светлината на свещта и я превръщаха в сияещи синьо-бели искри. Без да го осъзнавам, протегнах ръка към бижуто, ала преди да го докосна, лихварят отново затвори ковчежето. Трепнах от неочаквания шум, но старецът бутна ковчежето към мен и ме погледна нетърпеливо. Бързо го взех и внимателно го поставих в чантичката на колана ми, след което лихварят да ме придружи до вратата.

Той ме изпрати мълчаливо навън и отново залости вратата. По време на размяната не продума, ала всичко мина идеално, дори и без излишни приказки. Брилянтите бяха в мен. Сега оставаше само да ги върна успешно.

По пътя към моста осъзнах, че отново ме преследваха. Проклинах се заради моята наивност. Наистина ли вярвах, че можех да се отърва толкова лесно от Себастиано? Но този път щях да се справя по-добре. Време бе да ме опознае!

Умело се втурнах на зигзаг из улиците на Ил дьо ла Сите, като се шмугвах във всеки възможен ъгъл, за да го отклоня от следите ми. Скрих се в един тъмен вход, зад една конюшня и зад празна каруца. И всеки път се заслушвах в шума на идващите и отдалечаващите се стъпки. И когато ми се стореше, че съм се отървала от него, излизах от скривалището си, но малко след това отново го чувах зад себе си.

Съвсем скоро ми стана ясно, че нещо в преследването се бе променило. Вече не ставаше дума за следене. Той искаше да ме хване. Беше като в съня ми, мрачен и опасен.

Бях обляна в пот. Заради тъмнината усетих само по вонята, която се носеше от наметалото ми, че бях и цялата мръсна. Определено освен мен под каруцата бе имало и нещо друго. Залагах на конски фъшкии. Логично, че с помощта на тази смрад не беше трудно да ме следват по петите. Без колебание свалих наметалото и го хвърлих на земята, след което отново побягнах и се скрих — този път зад един крив плет, от който стърчаха шушулки. Разбрах, че са бобови, по тази, която висеше точно пред лицето ми, докато чаках да се разчисти теренът. Този път извадих повече късмет. Когато напуснах предпазливо скривалището си и се огледах във всички посоки, надлъж и нашир нищо не се чуваше. Само една котка мяукаше и обикаляше около варел, вонящ на риба.