Ева Фьолер - Златният мост

— Случайно Филип да си е вкъщи? — попитах аз.

След като вече бях тук, можех да използвам възможността да му се обадя и още веднъж да му благодаря за помощта.

— Момчето отново е на театър — отвърна баща му кисело. Очевидно не споделяше интереса на сина си към сценичните изкуства. А може и да не одобряваше истинската причина за ентусиазма на Филип.

Той ме погледна въпросително.

— Роклята е за вас, нали?

— Да — потвърдих предположението му. — Много се вълнувам. Но трябваше да обещая на херцогиня Шеврьоз все още да не я поглеждам.

— Знам, затова я опаковах. — Той посочи вързопа. — Между другото, Филип я скрои и уши.

— Наистина ли? — Сега станах още по-любопитна. И истински радостна. Дано само да ми се удадеше възможност да му благодаря. И да му кажа колко великолепна е роклята. Не подлежеше на съмнение, че е великолепна, защото, ако беше само наполовина толкова хубава, колкото роклите, които твореше за Сесил, щеше да е перфектна.

На връщане често поглеждах назад, ала нямаше никого. Във всеки случай никой, който да ме следва. Операция Свободни брилянти (с това кодово име я бях кръстила) можеше да започне. Първо придружих Минет до Плас Роаял. Тя знаеше, че след това съм заета, мислеше си, че имам среща. Което беше вярно, само че по работа. Изчаках да влезе в къщата с роклята и след това продължих по пътя си с бързи крачки. Междувременно се беше стъмнило. Фенерът, който бях взела, ми вършеше добра работа. Улиците бяха почти безлюдни, само около механите беше оживено. От време на време минавах покрай такава и всеки път внимавах да не се натъкна на някой от влизащите или излизащите типове. Веднага щом се появеше някой мъж, видимо пийнал повечко, отколкото само да утоли жаждата си, минавах от другата страна на улицата. Или се криех в някоя странична уличка или входна врата и чаках, докато можех да продължа необезпокоявана. Само веднъж не бях достатъчно бърза. Двама типове, миришещи от метри на алкохол, ми препречиха пътя. Направиха ми предложение, от което разбрах само половината, така ломотеха. Но и половината бе достатъчно, за да изчезна мигновено зад следващия ъгъл. Единият от двамата се опита да ме последва, ала беше твърде пиян, за да тича повече от десет метра. Три врати по-надолу му се изплъзнах. За съжаление, се наложи да се отклоня леко от пътя ми, защото се бях върнала малко назад, ала това беше по-малкото зло. Твърде много зависеше от това, да стигна целта си невредима — в чантичката на колана ми, до разписката за заложеното колие носех огромна сума пари. Мари ми приготви една блестяща купчина златни монети, толкова много, че от тях ми се зави свят. И дори не го направи с особено благоговение, ами така, сякаш бяха жълти стотинки. От това безгрижие си пролича още повече как на практика ѝ въздействаше богатството: за Мари парите не бяха от значение, тя просто ги имаше. С това съкровище в джоба си се чувствах като електропровод с повишено напрежение. Постоянно се оглеждах нервно във всички посоки. Междувременно започнаха да ми се привиждат преследвачи. Двамата монаси например, които излязоха от църквата и се отправиха към гробището — току-що единият не ме ли погледна коварно? Или дебелата жена, която две преки по-надолу зави зад ъгъла с кошница, пълна с цвекло — не беше ли в действителност шпионка на Ришельо?

Колкото повече наближавах Сена, толкова по-натрапчиво ставаше чувството, че ме следят. Когато минах покрай старата крепост недалеч от брега и тръгнах по Понт Нотр Дам, го усетих почти физически. Някой ме наблюдаваше. Усещането бе толкова силно, че по средата на моста рязко се обърнах назад. Там имаше някого! Мъжът светкавично се скри при една входна врата, ала за части от секундата успях да видя лицето му.

Беше Себастиано.

От уплаха дъхът ми секна, а сърцето ми замря, докато скоростно преценявах възможностите, които имах. Бяха две — директно да отида при него и да му кажа две приказки в прав текст. Или да се обърна и да продължа по пътя си. Избрах втората и се престорих, че не го бях забелязала. Нямах друг избор. Трябваше да взема колието, иначе кралицата щеше да е в беда. Тъй като Себастиано отново действаше по нареждане на кардинала, трябваше да му се изплъзна някак си, ала нямаше да стане, ако просто побегнех. Знаех, че е по-бърз от мен и щеше да ме настигне без проблем. В случая можеха да ми помогнат няколко трика, и по-специално един, който знаех от него.

Първо продължих напред c равни крачки и престанах да се обръщам. След като слязох от моста, тръгнах надясно и завих по една тясна уличка. Там намерих точно това, което ми трябваше — арка. Притаих се под нея и изгасих фенера. В пълна тъмнина, затаих дъх и зачаках, докато стъпките на Себастиано не се приближиха. Без да спира, той мина покрай арката. Едва след като звукът от стъпките му заглъхна в далечината, се осмелих да изляза от скривалището си и да се върна бързо на уличката, от която се бях отклонила преди малко. Междувременно очите ми бяха свикнали с тъмнината. Смаляващата се луна висеше млечнобяла над покривите и даряваше околността със слабата си светлина. На някои прозорци светеха свещи и осветяваха част от пътя ми. Въпреки това от време на време стъпвах в хлъзгави вонящи боклуци, а веднъж, за мой ужас, се спънах в човек, който се беше облегнал на една стена. Когато се блъснах в него, той се изправи и ме засипа с куп обидни думи. Дали беше просяк, или просто пиян и спеше, не можах да установя толкова бързо. Извиних се, изтупах се и продължих нататък.