Ева Фьолер - Златният мост

— Кой е?

— Аз съм, Ана.

— За бога!

Тя веднага слезе и ми отвори вратата по нощница.

— Къде беше? Отново ли си стояла навън през нощта?

— Не. Не можех да спя и излязох на чист въздух.

Беше самата истина.

Мари ме издърпа в къщата и ме огледа притеснено.

— Изглеждаш ужасно. Недоспала, мръсна и напълно изтощена.

Точно така се и усещах. Изведнъж се почувствах толкова скапана, че ми се щеше само да си легна. Искаше ми се да спя сто години. Като спящата красавица. Само дето накрая нямаше да ме целуне принц, защото в момента липсваше такъв. Трябваше да се радвам, ако Себастиано не ме издадеше на кардинала.

— Той знае — казах уморено.

— Кой какво знае?

— Себастиано знае, че кралицата се срещна тук с херцога. Той ги е проследил. И със сигурност вече е разказал всичко на кардинала.

— О, това ми е ясно — рече Мари и ме погледна преценяващо. — Той беше тук тази нощ, нали?

Кимнах с парещи бузи. Тя протегна ръка и хвана крайчето плат, което се подаваше от джоба на наметката ми. С рязко движение тя издърпа кърпичката на Себастиано.

— Ах — каза тя. — Не искаше да бъде намерена.

Усетих как почервенях още повече.

— Ами знаеш ли, така е. Той и аз… аз съм…

— Ясно ми е, че си влюбена в този хубав измамник, малката ми. Със сигурност си му разказала за кърпичката и за моя план, нали?

Кимнах засрамена, ала странното бе, че Мари изглеждаше доста доволна, сякаш всичко вървеше точно както бе искала.

За пореден път се почувствах манипулирана, тласкана насам-натам, подобно на пешка върху шахматна дъска с непознати и опасни зони. В главата ми всичко се въртеше, а трябваше да мисля за толкова много неща едновременно, но очевидно бях прекалено уморена за това.

— Най-добре да поспиш няколко часа. — Загрижена, Мари ме подхвана и ме поведе към стълбите, сякаш бях някоя старица.

С мъка се довлякох до стаята ми. Силите едва ми стигнаха да си сваля наметалото и обувките, преди да се стоваря върху леглото и веднага да заспя.

Отново сънувах, че в тъмнината на нощта ме гони опасният преследвач. От време на време чувах отнякъде гласа на Хосе, който ме предупреждаваше: Не вярвай на никого, дори на Себастиано…

Изплашена до смърт, поглеждах назад, ала не виждах никого в тъмнината. Само чувах ясно стъпките. Аз тичах ли, тичах, бях останала без дъх, а преследвачът все повече се приближаваше. Накрая видях силуета му като сянка върху една сграда, гигантски увеличена от светлината на факла. Когато се опитах да тичам по-бързо, се препънах в един ръб и пропаднах в зееща черна бездна. Падах и падах, и падах, безпомощно размахвах ръце и крака, както Алиса в Страната на чудесата при падането си в непознатото измерение. Въпреки това не можах да се изплъзна на преследвача, той продължаваше да е по петите ми. Само дето не можех да го видя, защото беше тъмно като в рог.

— Не! — извиках, когато протегна ръка към мен и ме сграбчи. — Пусни ме!

— Ана!

Събудих се, викайки от ужас. Около мен беше тъмно, ала миг по-късно отново можех да виждам. Мари дръпна завивката от лицето ми и изведнъж в стаята стана светло.

— Клетото девойче! Имаше кошмар. — Тя седна на ръба на леглото ми и ме потупа по бузата. — Много ли беше ужасно? Ето, пийни си малко, ще те успокои.

Тя ми подаде чаша с пунш, в който определено имаше много алкохол, ала го разбрах едва след няколко големи глътки. В края на краищата наистина ме успокои. Неистовото биене на сърцето ми се забави и аз отново можех да дишам свободно.

— Колко е часът? — попитах с дрезгав глас.

— Вече е пет. Спа цели осем часа.

Мари изглеждаше притеснена, но този път не заради мен, а по друга причина, както забелязах по разсеяния ѝ поглед. Нещо се беше случило!

— Какво има? — попитах притеснено.

— Кралицата… — Мари се поколеба, видимо не беше на себе си. — Брилянтите… Кралицата е подарила на херцога колието си.

— Знам — признах аз. — Чух ги през стената и си помислих, че заради това ще има проблеми.

— Ами да. Всъщност има. Кралят е изискал от кралицата да си сложи колието на бала!

Само това липсваше. Каква ти смесица от художествена измислица и легенда! При следваща възможност ще натрия носа на Гастон, задето се оказах права. За щастие, се бяхме погрижили за проблема.

— И това не е най-лошото — продължи Мари. — Брилянтите не са у Джордж Вилиърс.

Надигнах се рязко. О, боже! Само това не! Гастон изрично ми обеща! Този нехранимайко само защото непременно се нуждаеше от разкрасителния си сън, Ришельо го е изпреварил!