Ева Фьолер - Златният мост

— Това не беше планирано! Трябваше заедно да… — се върнем в бъдещето , исках да кажа, ала бариерата не го допусна.

Думите просто не излизаха.

Стоях там безмълвно и с отворена уста. Навярно изглеждах доста глупаво. Ала това бе най-малкият ми проблем. Себастиано бе толкова разгневен и изпълнен c презрение, че всичко в мен се сви на топка. Исках да се защитя и да му разкажа всичко, ала не можех да изрека същинската истина. Нищо за нашето общо минало. Нищо за това, че идва от двайсет и първи век. И за съжаление, нищо за това, че се обичахме и принадлежахме един на друг.

Той мълчаливо се облече, а аз повече не можех да сдържам сълзите си. Те се стичаха по лицето ми и капеха върху ръцете, с които притисках чаршафа към тялото си. С тихи ридания седнах на леглото. Себастиано, който иначе не можеше да ме гледа как плача и обикновено омекваше при вида на сълзи, не показа никаква емоция. Лицето му бе като вкаменено. Той обу ботушите си и си закопча ножницата.

— Едно трябва да ти се признае — каза той c леден глас. — Репертоарът ти е забележителен. Женски чар и сладка усмивка, сълзи и безпомощни погледи, използваш всичко без усилие само за да постигнеш целта си.

Исках да се защитя, ала той продължи.

— Но трябва да запомниш, че тази игра има две страни.

Избърсах лицето си е ръка.

— Какво имаш предвид?

— Със сигурност знаеш поговорката: Който копае гроб другиму, сам пада в него. — Той поклати снизходително глава. — Каква ирония на съдбата. Искаше да ме хванеш натясно и да ме прелъстиш, за да се сдобиеш с информация. И аз използвах същата тактика спрямо теб. С което тази нощ бях по-успешен от теб, защото сега знам онова, което исках да науча. Така да се каже, излизам като победител от нашата малка схватка.

Тактика. Схватка . Сякаш бях получила удар в стомаха. Всяка наша среща, всяка целувка — всичко е било планирано. Като при военна операция. За него бях просто работа и да ме оплете в мрежите си, бе част от задълженията му. Дори преди малко, когато лежах в прегръдките му и си мислех, че от щастие ще се разпадна на хиляди частици.

— Ти, негоднико! — Скочих на крака, толкова шокирана и ядосана, както никога през живота си. Чаршафът се свлече на пода, но не му обърнах внимание. Яростно се нахвърлих върху него и започнах да го удрям с юмруци в гърдите. — Изчезвай! Махай се от тук!

Той хвана ръцете ми c лекота и ги задържа здраво.

— И без това исках да си ходя. Но преди това искам да ти дам един добър съвет. Не бъди толкова дръзка, малка Ана. В противен случай лесно може да се озовеш на бесилото.

С тези думи Себастиано ме пусна, излезе от стаята и вратата тихо се затвори след него.

През тази нощ не мигнах. До зори лежах в леглото, плачейки от мъка и отчаяние. Не знаех какво да правя, всичко ми изглеждаше безнадеждно. Ръцете ми трепереха, докато на разсъмване се измих, облякох и сресах пред огледалото. На мъждивата утринна светлина лицето ми изглеждаше призрачно бледо.

Къщата бе като запустяла, по пътя надолу не срещнах жива душа. Мари беше изпратила слугите с каляската до замъка извън града, за да го почистят основно. Щяха да се върнат през деня, ала не по-рано от късния следобед. Имах достатъчно време, за да свърша някои неща.

Първо се промъкнах в стаята, където кралицата и херцогът бяха прекарали вечерта. Чаршафите на леглото бяха изпомачкани, а наоколо бяха разпилени увяхнали розови листенца. Виното бе почти изпито. Внимателно повдигнах завивките — и кърпичката бе там! Мари бе изпълнила заканата си, значи, бе сериозна в намерението си да въвлече Себастиано в неприятности.

При вида на кърпичката ме завладя кратък порив на инат. Остави я да си лежи там! — ми заповяда един злобен гласец. — Нека си навлече главоболия, така му се пада!

Беше истинско изкушение. Поне за около една милисекунда. Ала разбира се, не можеше да става и дума за това. Той ме нарани, добре. Все още ме болеше. Но в края на краищата този, който се държа така подло, не беше Себастиано. Във всеки случай не онзи Себастиано, когото познавах и обичах. Отново щеше да си стане същият, когато си възвърнеше паметта, и затова трябваше да му помогна. Бързо прибрах кърпичката и с тихи стъпки напуснах къщата. През обгърнатите в мъгла улички се втурнах право към Рю дю Жур. За мое безкрайно облекчение, Гастон си беше вкъщи, въпреки че не беше никак доволен да го вдигна от леглото. Все още сънен, той се настани в люлеещия се стол, увит в копринен халат. Слугата му донесе бродирани брокатени пантофи, а след това и няколко топли пирожки. Гастон веднага започна да се храни, при което не изглеждаше особено заинтересуван от новите обрати, защото по средата на разказа ми извика слугата да му донесе допълнителна порция.