— Защо са причинили това на хората? — попитах ужасена.
— Защото бяха хугеноти. Малко оцеляха през тази нощ. Аз бях един от тях. Бяха ме ранили тежко, мислеха ме за мъртъв и ме оставиха да лежа между труповете. На следващия ден дойдох на себе си, ала никой от семейството ми не бе останал жив.
Сега си спомних. Хугенотите са френските протестанти и бяха преследвани поради религиозни причини, също както в Германия, само дето във Франция с течение на времето бяха лишени от всякакви права и прокудени, или избити както през Вартоломеевата нощ.
Горкият Анри! Чувството на съжаление ме изгаряше! Какво му бе причинил преходът от миналото в бъдещето! Как можеше да му насадят такива ужасни спомени!
— Ала все пак малкото оцелели от нас се толерират от властта — каза Анри с горчивина. — Но това е деликатно равновесие, което може да се промени във всеки един момент. Заради Ришельо става все по-трудно за нашите. Един ден ще трябва да напуснем домовете си, ако искаме да останем живи.
Думите му прозвучаха пророчески тъжно, ала си спомних, че точно това щеше да се случи. Луи XIV, наследник на настоящия крал, щеше да приеме закон, с който да забрани на хугенотите протестантската им вяра и така щеше да ги прогони завинаги от Франция.
Искаше ми се да успокоя Анри, че нямаше още веднъж да изживее този кошмар, защото дотогава щяха да минат няколко десетилетия. Но тъй като бариерата, така или иначе, би ми попречила, дори не се опитах. Вместо това му се усмихнах утешително и му махнах с ръка, когато напусна къщата, за да се върне при стария си другар от войната. Беше сложил сабята си под мишница, както и бутилката вино. Нощният вятър развяваше тъмното му наметало, а бастунът му тракаше по паважа.
* * *
Тъкмо се канех да отида в кухнята, за да си приготвя нещо за хапване, когато на входната врата се почука. Бързо я отворих, мислейки, че е дядо Анри, който е забравил нещо и не може да измъкне ключа от джоба си, защото ръцете му бяха заети.
— Ти?! — заекнах аз. Този гост въобще не го очаквах. Да го видя, ме изпълни едновременно с радост и ужас.
— Видях, че все още си будна — рече Себастиано.
— Как така? — попитах объркано.
— Преди малко стоеше на прага и изпрати с поглед стария мъж. И реших да ти кажа набързо добър вечер.
Вечер бе меко казано. Междувременно минаваше полунощ. Преди малко, докато бях в салона, часовникът бе ударил дванайсет.
— Това е… хм, мило от твоя страна. — Трескаво се чудех какво да правя. В никакъв случай не биваше да вижда кралицата! Особено в компанията на херцога. Тогава щеше да разполага с нужните доказателства, които бяха необходими на кардинала, за да злепостави кралицата пред краля. Току-виж на херцога дори му се подаваха диамантите от ризата, от което Себастиано щеше да си направи съответните изводи и да поднесе информацията на кардинала на златен поднос.
Преди да успея да направя нещо, Себастиано мина покрай мен в преддверието и се огледа одобрително.
— Много е луксозно тук. Изключително елегантно. Още миналия път ми направи впечатление, когато дойдох на соарето. Мъж със стил и вкус, херцогът.
Ужасно се изплаших. Едва с няколко секунди закъснение се сетих, че говореше за друг херцог — за починалия съпруг на Мари.
— Да — изтърсих. — С много вкус.
Себастиано тръгна бавно към голямото стълбище на преддверието, което водеше към галерията, и прокара върха на пръстите си по скъпата дърворезба на парапета, докато съзерцаваше голямата картина, която висеше на стената.
— Този дворец е достоен за крал. — Той се обърна към мен и ме погледна. — Или за кралица.
Той я бе проследил! Дали бе видял и как херцогът прекрачи прага на къщата? Дали искаше да ги залови на местопрестъплението? Или коментарът му бе само опипване на почвата, имаш за цел да ме смути?
Последвах го, готова с всякакви средства да го спра да се качи горе.
— Какво точно искаш? — изтърсих аз.
През главата ми лудо препускаха всякакви въпроси, не можех да мисля рационално. Дори и само заради това, че Себастиано отново изглеждаше превъзходно. Висок и широкоплещест, с тесен панталон и вталено елече, той приличаше на герой от вълнуващ приключенски роман. Бялата якичка на ризата му, загорялото му лице с набола брада, неустоимите му сини очи — бях просто безсилна срещу неговата привлекателност. Да, той бе шпионин и служеше на грешната страна, ала аз бях безнадеждно влюбена в него.
Нещо в погледа ми трябва да го бе докоснало, защото веднага усетих как помежду ни започнаха да прехвърчат искри и как въздухът се зареди от този необичаен магнетизъм, който ни бе привлякъл от самото начало. Изведнъж върху лицето му, което през цялото време бе напълно безизразно, започнаха да се четат противоречиви емоции — първо на възмущение и подозрение, след това на примирение, а най-накрая на явно желание.
Читать дальше