Ева Фьолер - Златният мост

Той ми се усмихна любезно.

— Дали мадам вече пристигна?

— Току-що. Последвайте ме, ще ви отведа при нея.

Той ме задмина по стълбите, навярно изгаряше от нетърпение. С големи крачки херцогът изкачи останалите стъпала, толкова бързо, че едва го следвах. Горе чух гласа му.

— Любима! Най-после!

— Джордж, mon amour [17] ! — чух да отговаря кралицата, останала без дъх.

След което вратата на спалнята се затръшна.

Значи, херцогът се казваше Джордж. Точно както в романа Тримата мускетари.

Към мен по коридора се приближи Мари. Очите ѝ блестяха на светлината на свещите.

— Сега влюбените са отново заедно! — прошепна тя. Заслушвайки се, тя обърна глава. — Трябва да се оттеглим за известно време и да ги оставим с щастието им. — Усмихната, тя ме погали по косата. — Благодаря ти за помощта. — След това с тихи стъпки отиде в собствената си спалня. Поради липсата на друга работа — и защото вече беше късно — и аз се прибрах в стаята си и легнах на леглото. Нямаше да навреди да си почина малко, през последната нощ не спах добре. Все пак и дума не можеше да става за истинско отпускане, за това бях прекалено развълнувана. Освен това стаята не беше шумоизолирана. Или пък кралицата и херцогът бяха прекалено шумни. Чуваше се всичко: скърцането на леглото, стоновете на Джордж и възторжените въздишки на кралицата. Тъкмо се канех да изляза от стаята, но за мое облекчение, приключиха веднага след това. Не след дълго започнаха да разговарят и дори сега можех учудващо добре да чувам думите им. Изправих се, изненадана, и тръгнах към стената. На няколко крачки от таблата на леглото ми, разговорът се чуваше особено ясно. Говореха си за подаръка, който кралицата бе донесла на Джордж. Прокарах внимателно пръсти по стената, докато не напипах малкия процеп под копринените тапети. Беше ясно защо се чуваше всичко — тук имаше свързваща врата. Тя не се виждаше, а беше скрита под нарисуваните в ориенталски стил тапети. Дори дръжката бе отстранена, затова нищо не подсказваше за наличието ѝ. До този момент не бях разбрала, че съседната стая не се използваше.

— Не можеш да ми подариш диамантената си огърлица — протестираше херцогът.

— Моля те, вземи я любими. Тя е залог за моята любов и вечна вярност!

— Този накит е твърде ценен. Вече чух, че кралят е похарчил цяло състояние за него. Една дузина чисто бели скъпоценни брилянти!

— Ето защо ти я давам. Тази огърлица е най-ценното нещо, което притежавам. Е, да, получих я от Луи, но за него бе само една публична демонстрация на кралската му щедрост, а не признак на истинската му привързаност, която той пази за други. Ето защо ти я подарявам по собствено желание и от любов. — Кралицата добави умолително: — Не трябва да я отхвърляш, Джордж!

Ставаше все по-вълнуващо. Буквално бях залепила ухо до тапицираната врата. Беше точно като в романа! В него кралицата също бе подарила на любовника си брилянти! И нищо хубаво не беше излязло от това. След това неприятностите с кардинала и краля се бяха развихрили c пълна сила. Така да се каже, брилянтите бяха изходната точка на цялата криза!

— Тогава ще я приема в знак на нашата вечна връзка — отвърна Джордж.

По-добре не я вземай ! — исках да извикам от другата страна на стената. — Ще ти донесе само нещастие!

Но разбира се, не казах нито дума.

— Винаги ще я нося в сърцето си — продължи Джордж.

Много ясно. Нямаше как да увеси тези камъни на врата си, щеше да се забележи. Независимо от това, брилянтите щяха да донесат големи неприятности, в случай че всичко се развиеше както в романа. Ришельо щеше да разбере, че кралицата вече не притежава огърлицата, ами я е подарила на любовника си. И щеше да каже новината още прясна на краля и да го подстрекае да заповяда на кралицата да си сложи брилянтите на маскения бал. Което щеше да послужи като доказателство за нейната изневяра. И за да не може кралицата да си вземе обратно колието преди бала, Ришельо щеше да нареди да го откраднат от херцога. Една мистериозна жена щеше да извърши кражбата. Ала Д’Артанян и приятелите му щяха да успеят да го върнат точно навреме.

Хм, всичко беше много странно. Балът наистина щеше да се състои. Ала коя бе мистериозната жена и кой бе Д’Артанян? И каква беше моята роля в цялата история? Усилено размишлявах над тези въпроси до момента, в който не започна вторият рунд.

— О, любов моя! — изстена Джордж. — Колко си красива! Този път ще отнеме повече време, обещавам ти.

Само това липсваше! С пламнали уши отстъпих крачка назад от стената. Ала независимо от това звуците се чуваха все така силно. Бе невъзможно да остана тук и да слушам, затова реших да сляза долу в кухнята и да си взема някаква дреболийка за ядене. Тихо се измъкнах от стаята, спрях за миг в коридора и се ослушах. Шумът се чуваше дори тук, но естествено, значително по-приглушен.