Ева Фьолер - Златният мост

Изведнъж ме засърбя вратът.

— Какво правиш там? — попита някой от стълбището. Беше дядо Анри! Сърбежът бе ясно предупреждение — той не трябваше да се приближава, в противен случай щеше да чуе звуците и всичко да се разбули, а кралицата да изпадне в сериозна беда! Не че щеше да я предаде умишлено, беше прекалено мил, за да стори такова нещо, ала според мен беше прекалено порядъчен. Можеше съвсем случайно да се изпусне, при това дори и пред неподходящите хора.

Изтичах към него, за да му отвлека вниманието.

— О, вие сте се върнали! Мари каза, че ще прекарате нощта при стария ви приятел от армията!

— Да, такива са намеренията ми — рече той. На светлината на свещите лицето му изглеждаше свежо и розово, бе в приповдигнато настроение и миришеше, сякаш бе пресушил някоя и друга чаша вино. — Аз отново ще се върна, приятелят ми отвори една отлична бутилка червено вино, c превъзходен букет. Но първо трябва да взема нещо, което бях забравил.

Наистина ли? Какво е то? Мога ли да ви помогна?

Той огледа стълбите и пода.

— Това розови листа ли са?

— Ами… да. Двете с Мари искахме… да изпробваме нещо. Дали… ъъ, дали къщата мирише по-добре, когато има разпръснати листенца.

Дядо Анри подуши, разширявайки ноздри.

— Аз нищо не надушвам.

— Да, и ние това установихме.

Той се почеса безпомощно по главата. Бялата му разрошена коса стърчеше във всички посоки.

— Какво исках да направя?

— Да се върнете при вашия приятел.

— Но защо въобще съм тук?

— Защото искахте да вземете бутилка вино — казах с гузна съвест. Беше долно от моя страна да злоупотребявам с краткотрайната му памет, ала ако не исках да изложа кралицата на опасност, нямах друг избор.

— О — рече той и ме погледна объркано. — Обаче виното е долу в избата.

— Точно така. Ще дойда с вас, така ще можем заедно да изберем някое.

Това и сторихме. Въоръжени с фенер, слязохме по стръмните стълби към избата, като отстранявах с ръка паяжини и потръпвах при всяко шумолене, идващо от тъмните ъгли. Шумът ми беше познат, бяха мишки. Въпреки това смело изчаках дядо Анри, докато си мърмореше тихо и оглеждаше запасите с вино. Накрая той извади една прашна бутилка с червен восъчен печат.

— Ето това е подходящо. Отлежало червено с първокласен букет.

След това се върнахме във фоайето, където дядо Анри рязко спря.

— Сетих се! — рече той. — Исках да си взема сабята! Тази, с която навремето съм воювал!

— От салона?

Той кимна.

— Изчакайте тук, бързо ще ви я донеса.

И вече тичах нагоре по стълбите. Сабята бе окачена на видно място на стената, точно до една картина, която изобразяваше сражение. Досега не бях разглеждала по-внимателно картината, тъй като я намирах за ужасно жестока. Хората бяха прободени с мечове или набити на колове, някои дори висяха на бесилки — цялото платно изобразяваше кръв и убити. Нямах представа коя касапница бе представена, ала за дядо Анри изобразеното на картината бе от съществено значение, точно както и сабята. Свалих я от стената — и почтително я отдалечих от мен. Беше неочаквано тежка и изглеждаше доста остра. Ледена тръпка премина през тялото ми, защото неволно се зачудих колко ли хора бяха намерили смъртта си чрез тази сабя. Внимателно и с протегната ръка я носех далеч от мен. Откъм галерията наострих уши към коридора, водещ към спалните — и действително вторият рунд все още не бе приключил. Бързо изтичах надолу по стълбите.

— Много благодаря — каза дядо Анри, когато в преддверието му подадох сабята. Той бе взел една кърпа, която уви около острието. — Навремето имах подходяща ножница, ала я изгубих през Вартоломеевата нощ. След това не можех да събера сили да си набавя нова, защото никога повече не исках да използвам сабята.

— Вартоломеевата нощ? — попитах аз. Бе прозвучал така, сякаш всеки трябваше да знае за какво става дума. И наистина смътно си спомнях понятието, което означаваше, че някога го бях учила по история, но след това го бях забравила, точно както ставаше с деветдесет и пет процента от учебния материал.

— Нощта на масовото клане — обясни Анри, гласът му звучеше потиснат, а в очите му се четяха тъга и неугасваща болка. — Касапницата бе преди повече от петдесет години и въпреки това си спомням всяка подробност. Избиването продължи през цялата нощ. Навсякъде лежаха мъртви в река от кръв, нямаше уличка в града, която да не беше покрита с трупове. Деца, жени, старци — убийците нямаха милост. Като резултат, в цяла Франция последваха кръвопролития, хиляди загубиха живота си.