Ева Фьолер - Златният мост

Огледах се зашеметена. Без съмнение, се бях върнала. Това беше Париж. Мрачна дневна светлина, лошо време, а под мен течеше Сена. Все така бях облечена с роклята от миналото, ала се намирах в настоящето. Навсякъде имаше автомобили, много пешеходци и чадъри. Бях клекнала в канавката на Понт о Шанж, напълно замръзнала и мокра до кости, с най-лошото главоболие на всички времена.

Всичко е било напразно. Себастиано бе останал завинаги в миналото, а аз не можех да се върна при него. Тази мисъл бе последвана от най-голямото реване на всички времена. Бях изпаднала в гарвановочерно дълбоко отчаяние. Как щях да продължа да живея без него? Плачех сърцераздирателно и исках да умра.

Най-добре отново да скоча във водата и реката да стори онова, което маската бе предотвратила.

— Мадмоазел? — Една едра жена с чадър беше застанала до мен и ме гледаше със съжаление. Лицето ѝ под чадъра изглеждаше зеленикаво, почти като на Шрек. Изплаших се, че съм попаднала в някоя паралелна вселена, ала тогава видях, че изглеждаше така заради отровнозеления ѝ чадър. Попита ме нещо, което не разбрах, и за момент престанах да плача.

— Всичко е наред — излъгах — Je suis bien! [19]

Тя продължи, като сви рамене. Изведнъж в главата ми се заформи мисъл. Ако всичко се бе объркало и задачата ми (каквато и да беше тя!) вече не можеше да бъде изпълнена — това не трябваше ли да бъде зловещият паралелен свят от огледалото на Есперанца? Обаче всичко изглеждаше нормално. Никъде не се чуваха изстрели и не се виждаха руини. Размишлявайки, се изправих. Може би не всичко беше загубено, в противен случай истинската действителност не трябваше да съществува, или?

От усиленото мислене ме заболя още повече главата. Особено отзад. Леко докоснах мястото — и изпъшках. Под връхчетата на пръстите ми усещах една огромна цицина, дело на Гастон. Обзе ме гняв. Ако не носех маската, щях да се удавя! Този задник! Изпълнена с ярост, така стъпих в една локва, че водата плисна нависоко. Искаше ми се да строша нещо, най-вече в главата на Гастон.

Зъбите ми започнаха да тракат, а краката и ръцете ми се бяха вкочанили. Треперейки, се завлякох до авеню „Виктория“. Да мина през тази част на града, която преди няколко часа бях видяла в доста по-различен облик, беше странно усещане. Почти нищо не напомняше за стария Париж. Освен мен, разбира се.

Навярно изглеждах доста странно със старинното си облекло, защото недоумяващите погледи на хората се втренчваха в мен. На рецепцията на „Британик“ трябваше надълго и широко да се обяснявам на рецепционистката защо се появявах в този си вид.

— През последните дни бях отседнала при… хм, актьори. Днес бях в театъра, трябваше да репетираме историческа пиеса. За съжаление, откраднаха дрехите ми от гардероба. После се сетих, че пътната ми чанта все още е в хотела. За нещастие, ме наваля дъжда. И… паднах, затова съм толкова мокра и мръсна. О, да имате случайно аспирин? Или два?

Рецепционистката ме гледаше концентрирано, а после ме попита любезно на английски дали не мога да повторя казаното. Бях издекламирала целия си репертоар на немски, без да се замисля, че тук галактическият преводач не работеше. Набързо повторих всичко, този път на английски, при което тя ми даде хапче за глава и ми донесе нещата, които ѝ бях оставила на съхранение.

— Спешно се нуждая от душ и да се преоблека. Имате ли свободна стая?

— Разбира се. Но не тази от вчера вечерта. Вече освободихте стаята.

— Вчера вечерта ли казахте?

Рецепционистката кимна.

— Тук ли съм била? — попитах объркано.

— Разбира се. Вие ми донесохте багажа си и след това си тръгнахте. Не си ли спомняте?

Тя ме погледна малко притеснено.

Взирах се разсеяно през нея. Тук бе изминала само една нощ! На това му се казва щастлива случайност, можех да бъда спокойна, че родителите ми не се бяха поболели от притеснение за мен. Нямаше обяви за изчезнали лица, нямаше полицейски издирвания и всякакъв подобен стрес. Нищо, което обикновено се очакваше след едноседмично изчезване.

Досега винаги съм предполагала, че времето тече еднакво бързо на всички нива, с изключение на връщането на изгодна позиция по време на пълнолуние.

Но очевидно сега случаят беше друг. Дали се дължеше на маската? Главата ми щеше да се пръсне. Най-добре бе да престана да мисля, нямаше да доведе до нищо, освен до грешни заключения. Определено човек трябваше да има Нобелова награда за физика, за да разбере тази тематика, или поне части от нея. Сложната област на парадоксите , както веднъж я бе нарекъл шеговито Хосе. За съжаление, с това моят интелектуален капацитет се претовари, особено след този силен удар по главата.