Ева Фьолер - Златният мост

— Съжалявам.

— За какво?

Свих рамене.

— Без значение. За нещата, които те дразнят у мен. За всичко, ако така искаш.

Дясното ъгълче на устните му се изкриви в лека усмивка.

— Всичко? Не, Ана. В никакъв случай не ме дразни всичко у теб. — Гласът му се натъжи, а лицето му стана сериозно. — Точно в това е проблемът.

— Това означава ли, че не ме намираш за чак толкова ужасна?

— Така изглежда.

Поех си дълбоко въздух.

— Значи, ще се видим пак?

— Вероятно по-скоро, отколкото би било добре и за двама ни.

Докато все още разсъждавах върху последните му думи, той ме дръпна съвсем неочаквано към себе си и силно ме прегърна. Целуна ме кратко, но интензивно, след което ме пусна така ненадейно, както ме и прегърна. Прочетох в погледа му искрена тревога, ала в следващия момент се обърна и тръгна, отдалечавайки се от огрения от слънцето Плас Роаял.

Мари не беше на себе си от притеснение. Тя ме посрещна на стълбите и плесна с ръце, когато видя колко съм раздърпана, мръсна и замръзнала.

— Mon Dieu [15] помислих си, че никога няма да те видя отново! Цяла нощ не съм мигнала! Не можеш да си представиш колко се укорявах, когато не се върна!

— Ти нямаш вина — рекох вяло.

Тя пренебрегна думите ми.

— Изобщо не трябваше да ти позволявам да се срещаш с този непредвидим тип!

— Той не е виновен.

— Но той те е принудил да прекараш нощта с него! — Тя ме огледа от главата до петите и по красивото ѝ лице се изписа ужас. — На открито!

— Ъ… не се случи това. Бяхме нападнати и отвлечени. От… разбойници.

— Разбойници?

Избягнах невярващия ѝ поглед.

— Да. Захвърлиха ни в гората. За щастие, нищо по-лошо не се случи.

Не останах с впечатление, че се върза на историята ми, ала за мое голямо облекчение, не продължи да ме разпитва. Заповяда веднага да съблека мокрите си дрехи и не миряса, докато не влязох в пълна с гореща вода вана, за да се стопля. Минет бе призована, за да ми измие косата и покрай другото да ми подава хапки, които по нареждане на Мари донесоха от кухнята.

Беше ми малко неудобно да се къпя в присъствието и на двете, ала за хората в този век това бе съвсем обичайно.

Мари гледаше нетърпеливо, докато Минет ми подаваше прани кърпи, за да се подсуша, и разресваше косата ми. Седях на една табуретка, облечена в чиста долна риза, и похапвах вкусни малки соленки, а през това време Минет сръчно сплете косата ми на две плитки и оформи с тях прическа тип венец. Само дето не заприличах на благородна дама, ами по-скоро на Майли Сайръс като дванайсетгодишна.

— Достатъчно — каза Мери на Минет и ѝ нареди да напусне стаята. Очевидно изгаряше от нетърпение да говори с мен на четири очи. — Толкова се радвам, че отново си тук — призна тя, когато Минет излезе.

— Аз също — отвърнах, докато изяждах трохите на последната соленка. Това беше само половинчата лъжа. Разбира се, бих предпочела да съм в двайсет и първи век заедно със Себастиано, ала след като бях заседнала в 1625 година, определено ми беше много по-комфортно да живея при Мари. Гореща вана, чисти дрехи, вкусни соленки за закуска, меки тапицирани мебели, камериерка, която ми правеше прически — беше истински лукс, който малко хора си позволяваха.

Въпреки това не можех да допусна това да ме разсее. Моята основна цел бе да се върна у дома, затова трябваше веднага да започна с кроенето на планове. Като първо трябваше да уведомя Гастон, че преминаването бе неуспешно. И исках да му се скарам, задето удари Себастиано. Но засега нямах тази възможност, защото Мари изискваше цялото ми внимание.

Тя изглеждаше изключително развълнувана, бузите ѝ бяха леко зачервени, а очите ѝ горяха от вълнение.

— Нямаш представа какво се случи! — Мари крачеше неспокойно нагоре-надолу из стаята. Светлата ѝ копринена рокля шумолеше при всяка крачка. — Тази вечер тя ще дойде тук. При мен!

— Кой? — попитах озадачено.

Мари се ослуша и понижи глас заговорнически.

— Тя.

— О, искаш да кажеш… — Помислих малко, ала нямаше кой друг да е. — К…

— Шт! — Мари сложи пръст на устните си. — Това е тайна! Никой не трябва да разбира! Само ти!

— Защо точно аз? — попитах смутено.

— Защото ти имам доверие. Ще освободя слугите, за да няма нежелани свидетели. Но ще имам нужда от помощ.

— Помощ?

— Е, с това, което правят прислужниците. Отварят врати, палят свещи, сервират вино и блюда и други подобни, нали знаеш. И между другото, трябва да следиш някой да не попречи на срещата. Това е най-важното!