Ева Фьолер - Златният мост

— Не е останала жива душа. Последните ги избихме вчера. Виж, все още лежат там.

— Казах да млъкнеш. Нищо друго не може да чуе човек. Тук има някой. Преди малко го видях и не приличаше на котка.

Гласовете се приближаваха все повече. Инстинктивно се притиснах по-близо до стената. Под крака ми се отрони камък. Шумът ясно се чу наоколо.

— Какво беше това? Там, зад стената!

Стъпките се приближиха и предпазителят на оръжие бе освободен, познавах звука от безброй филми. И тогава изстрелите отекнаха. Пробиха стената до мен и изпълниха въздуха с облак от натрошени камъни. Аз се проснах на земята.

— Ставаш смешен. И всичко това заради една котка.

— Нека да е мъртва котка. Мразя гадините.

КОТКАТА… Имаше изход!

Не трябваше да си слагам котешката маска, достатъчно бе, че я носех със себе си в чантичката, която все още висеше на врата ми. Със затворени очи я хванах здраво с две ръце. Под меката кожа усетих очертанията на монетите и здравия материал по ръбовете на маската.

— Отведи ме при Себастиано — казах високо. — Сега!

— Каква ти котка! — извика войникът.

От чантичката на врата ми заструи трептяща светлина. Един залп от автомата проби стената над главата ми, прах от хоросановата мазилка се разнесе във въздуха и ме накара да се закашлям. Докато ослепителната светлина се просмукваше в прашния облак и ставаше все по-светло, чух ругатните на мъжете. Последваха още изстрели, всичко около мен започна да трепти, блещукането се превърна в ярък лъч и тогава светът се взриви с оглушителен гръм и трясък.

Още преди да отворя очи, чух стон — и веднага разбрах, че идваше от Себастиано. Бях отново при него. От устните ми се отрони въздишка на облекчение. Нямаше значение къде се бях озовала този път — важното бе, че бяхме заедно.

Но миг по-късно вече не ми беше толкова безразлично къде се намирах, защото върху лицето ми падаха ледени капки. Изплашена, се изправих — и веднага съжалих за рязкото ми движение. Познатото главоболие туптеше в слепоочията ми. Този скок във времето не ми се бе отразил много добре.

Набързо изтрих водата от очите ми. Когато видях Себастиано да лежи до мен, на мига забравих за болката. Беше с отворени очи и ме гледаше.

— Слава богу! — възкликнах пламенно. — Ти си добре!

— Аз определено съм на друго мнение. — Той вдигна ръка и разтърка мястото на тила си, където го бе ударила пръчката на Гастон. — Проклятие, главата ми ще се пръсне. Къде се намираме, по дяволите?

Това беше добър въпрос. Огледах се наоколо. От всички страни се издигаха високи и тъмни дървета. Върху нас се изсипваше дъжд и превръщаше пръстта в кал. Подгизналата ми дреха беше прилепнала по тялото ми и бе ужасно студена. Заобикаляше ни мъглив и влажен полумрак, по приблизителна преценка бе рано сутринта.

Бързо се досетих какво бе станало: първото преминаване ни бе разделило. Докато аз бях в алтернативното бъдеще, Себастиано бе попаднал тук. В непосредствена близост трябваше да има таен портал, от който бе излязъл. А второто ми преминаване ме е отвело при него. Живи и здрави, и в нашето време, там където ни е мястото. Въпреки всичко накрая бяхме успели! Щастлива, погледнах Себастиано.

— Намираме се в гора — отговорих на въпроса му.

— Така ли, не думай! — Себастиано се изправи, хванал главата си с две ръце. — Как се озовахме от моста чак тук? Какво се случи?

Обзе ме ужасно предчувствие. Всъщност в този момент той трябваше да знае, какво се бе случило. Това, че нямаше представа, означаваше само едно… О, не, само това не!

— Себастиано? — попитах с треперещ глас.

Или поне това исках да кажа, ала прозвуча Себастиен. Това беше доказателството. Бяхме останали в миналото. Паметта на Себастиано не се беше възвърнала. Той нямаше представа, че пътувахме във времето. Че принадлежахме един на друг.

Той се намръщи.

— Какво има?

Започнах да плача, сълзите ми изригнаха и не можех да ги спра. Ридаейки, подпрях глава на коленете си и се потопих в скръбта и отчаянието си.

Не можех да престана да плача, бях толкова разстроена. От несполучливото ни завръщане. От ужасното алтернативно бъдеще, което видях.

Заридах още по-силно.

— Недей — чух да прошепва Себастиано над мен. И тогава той ме изправи и ме взе в прегръдките си. — Не е чак толкова лошо. Ще успеем да се върнем в града. А след това ще намеря онзи дебеланко и ще му покажа, че е по-добре да не се забърква с мускетари.

Той ме притисна успокояващо към гърдите си, а сълзите ми продължиха да се стичат в яката на ризата му, която, така или иначе, беше подгизнала от дъжда. Беше толкова хубаво в прегръдките му! Ако зависеше от мен, можех да стоя така цяла вечност, ала след известно време сълзите ми пресъхнаха и той ме пусна. Но преди това ме целуна нежно по челото. Дори няколко пъти. Аз въздъхнах дълбоко.