Ева Фьолер - Златният мост

Бях тотално отнесена, само в едно далечно кътче на съзнанието ми проблесна мисълта, че скоро порталът щеше да се отвори и да ни отнесе в бъдещето. Но логично, преди това нещо трябваше да се обърка, иначе щеше да е прекалено хубаво. Зад Себастиано нещо изпука, вероятно бе една от гредите на моста. Той ме пусна светкавично и се извъртя.

— Какво, по…

Не можа да каже нищо повече. Един тъп удар по главата го накара да замълчи. Аз извиках, когато той залитна и се свлече на земята. Гастон стоеше зад него c тояга в ръката.

— Съжалявам — каза той.

Себастиано изстена от болка и се обърна на една страна. От страх за него коленичих и внимателно положих главата му върху едното ми коляно.

— Много ли те боли? — Все още шокирана, се втренчих в Гастон. — Защо го направи?

Той просто сви извинително рамене.

— Ами тези дълги, остри шпаги… сигурното си е сигурно.

Стенейки, Себастиано се опита да се изправи, ала се заплете в пелерината си.

— Бързо — каза Гастон на призрачната фигура, която чакаше зад него.

Това трябваше да е старият — скитникът от бъдещето. Освен шапка, чиято голяма периферия закриваше лицето му, и една широка пелерина нищо друго не се виждаше. Старецът протегна ръка и докосна парапета на моста. Там, където допря дървото, то започна да свети. Златни лъчи се ширнаха във всички посоки, разсякоха мрака и се сляха. Целият мост започна да свети, сякаш бе от чисто злато — блестяща дъга, която се простираше от миналото в бъдещето.

— Какво е това? — извика Себастиано.

Гласът му звучеше потресен. Всичко наоколо започна да вибрира и дойде леденият студ, който проникна чак в душата ми. Наведох се ниско над Себастиано и увих двете си ръце около него.

— Не се страхувай, всичко ще е наред! — прошепнах му, въпреки че в този момент на преминаването аз самата не можех да си поема въздух от страх. Тогава дойде светкавицата, а след нея и тътенът, който заличи всичко около мен и ме хвърли в нищото, черно като катран.

Когато дойдох на себе си, веднага разбрах, че не се бе получило. Лежах просната насред някакъв остър камънак.

— Себастиано? — попитах изплашено.

Не последва никакъв отговор, дори и стон. В паниката си се изправих и като видях къде се намирам, нададох сподавен вик. Не беше тъмно, но не и съвсем светло. Заобикаляше ме сумрак. Бях се озовала насред развалини. Смесица от прах и дим се издигаше над напуканите стени на безбройните разрушени къщи. В далечината се мержелееше овъглена камбанария. Пред нея на разбитата настилка лежеше нещо дълго и тъмно, ала едва след като вятърът издуха настрана облаците дим, успях да видя, че е човешки труп. Носеше расо, беше свещеник. Със сподавен вик пристъпих напред и се огледах трескаво.

— Себастиано! — виках аз. — Себастиано!

Виках името му отново и отново, ала навсякъде зървах само призрачни, пусти руини. Големи, назъбени дупки зееха в стените на разрушените къщи, от които бяха останали само купища развалини. А между тях откривах останките от един мирен живот — разръфани от четене книги, наполовина изгорено канапе, огънат велосипед, очукан автомобил и смачкана количка за кукли. В един ъгъл можеше да се види почти запазен кухненски бокс c хладилник, върху който висяха семейни снимки и цветни детски рисунки. Зад кухненската стена лежаха още трима мъртви — семейството от снимките. Ридаейки, продължих да се препъвам в простиращите се наоколо руини. Замаяна, разбрах какво се бе случило: бях попаднала в кошмара от огледалото на Есперанца, едно алтернативно бъдеще, изпълнено c войни, смърт и разрушения. Това, значи, щеше да се случи с Париж, ако през 1625 година никой от пазителите на времето не се намесеше и не го предотвратеше — по какъвто и да е начин.

След известно време, което ми се стори цяла вечност, започнаха изстрелите. Навсякъде около мен трещеше и гърмеше. Куршуми свистяха над главата ми и се забиваха в земята, вдигайки във въздуха купища прах и парчета отломки, които се сипеха като дъжд върху ми. Бях приклекнала близо до една стена, покривайки главата си е ръцете, за да се предпазя от летящите парчета. Най-накрая изстрелите спряха и на тяхно място прозвучаха мъжки гласове.

— Жената се укрива тук някъде, обзалагам се на войнишката ми заплата!

— Кога за последен път си получавал войнишка заплата? Оттогава са минали години. Освен това май просто някаква котка пищеше.

— По-добре си затваряй устата и внимавай, в противен случай ще попаднем отново в засада. Съпротивата е навсякъде.