Ева Фьолер - Златният мост

— Казах ти вече, че бях на почивка.

— Но със сигурност не и през цялото време!

Гастон изглеждаше леко обиден.

— Eh bien [14] ,възможно е поради някаква причина да са изпратили приятеля ти в ролята на нещо като пожарна команда. Но това са само предположения. Та ние дори не знаем за каква операция става въпрос. Поне на мен никой нищо не ми е казвал. — Сякаш му хрумна нова идея. — Може би това е нещо като конкуренция между старите. Знаеш ги какви са. Понякога някой от тях иска сам да си запече работата.

— Сам да си опече работата — поправих го разсеяно. — Казва се сам да си опече работата.

— Благодаря. Отново научих нещо. Няма да се уморя да го повтарям, ти си златна. — Гастон мушна в устата си една пралина за десерт и я сдъвка с наслада. — Опитай — рече той. — Много е вкусно!

Мълчаливо поклатих глава. Представата, че в цялата тази история старите — които и да бяха те — работеха един срещу друг, окончателно развали апетита ми. Прекалено добре си спомнях Джакомо, един от старите във Венеция, на когото служеха безскрупулни престъпници, за да променят времето според неговите възгледи.

— Между другото, старият, с когото работиш тук, що за човек е? — попитах аз.

— Можеш веднага да забравиш за него — защити го Гастон. — Той е вън от всякакво съмнение. Така ли се казва?

Кимнах мълчаливо, след което Гастон си подслади душата, излапвайки доволно още една пралина.

— Еха, тази също беше добра! С марципан. Сигурна ли си, че не искаш? — Той поклати глава със съжаление. — О, съжалявам. Беше последната.

— И без това не съм гладна. Канеше се да ми разкажеш нещо за стария, който е отговорен за теб тук.

— Както вече ти казах, имам му пълно доверие. За разлика от този странен едноок старец от Венеция. Как му беше името?

— Хосе.

— Точно така. За него не бих си сложил ръката в огъня.

— Та ти изобщо не го познаваш.

— Права си. Но така или иначе, на тукашния старец може да се разчита, защото съм напълно сигурен, че тази вечер ще бъде на моста и ще отвори портала за теб и Себастиано. Погрижи се само да сте там. Кога да ви очаквам?

— Себастиано ще дойде да ме вземе, когато изгрее луната. Нямам никаква представа кога ще бъде това.

Гастон беше по-добре информиран от мен.

— Малко след залез-слънце, разбира се, така е винаги при пълнолуние. Ние при всички положения ще сме там малко преди това. Гледай да не се налага да ви чакаме цяла вечност.

— Ще се постарая. А, и още нещо. Много е мнителен. Ако се мотаете на моста, може да си помисли, че му е устроена засада. Той спомена нещо такова и както знаеш, е много добър с шпагата. Затова ще е по-добре, ако по някакъв начин… успеете да не предизвиквате съмненията му, докато не настъпи моментът.

— Не се притеснявай, ще ви чакаме на левия бряг.

Когато стигнете средата, трябва да отвлечеш вниманието му. И преди да се усети, вече ще е свършило.

Кимнах.

— Дадено. — Измъчваха ме няколко въпроса, за които си мислех през цялото време. — Има ли гаранция, че двамата със Себастиано ще се върнем заедно в бъдещето? Когато по пълнолуние се пътува във времето, човек се връща на изходната си точка, а ние отпътувахме за миналото в различни дни!

Ужасно се притеснявах, че той щеше да бъде върнат в неговата изходна точка, а аз в моята и никога нямаше да можем да се намерим, защото някакви странни времеви закони, за които все още не знаех, щяха да ни попречат.

— Не се тревожи — успокои ме Гастон. — Често сме имали такива случаи. Със сигурност ще се върнете заедно, така ще бъде нагласено.

— Наистина ли? — настоях аз. — Мога ли да разчитам на това?

— На сто процента. Всичко ще бъде наред.

На тази информация отвърнах с въздишка на облекчение. Сега вече всичко важно бе обсъдено.

Взех си довиждане с Гастон и се запътих към Филип, за да се сбогувам и с него. Ала той не си беше у дома, както научих от възрастния господин, който ми отвори след почукването ми на вратата. Не беше трудно да отгатна, че е баща му, тъй като много си приличаха.

— Може ли да му предадете съобщение от мен? — помолих го.

— Разбира се. — Той ме погледна любезно. — Какво послание искате да му оставите?

— Че съм му много благодарна за всичко, което направи за мен.

— И кой точно му благодари за това?

— Ана. Казвам се Ана.

— Ще му предам, дете.

През рамото му и през отворената врата зърнах шивашкия цех. Голяма маса за разкрояване, в дъното имаше рафтове, пълни c топове плат и няколко дървени шивашки манекена, а на стената висяха редица кройки голям формат на модни облекла. Една от тях бе на рокля, която веднага разпознах — Сесил я беше носила на приема на маркиза Дьо Рамбуйе. Очевидно Филип не ѝ беше само голям почитател, но и неин моден дизайнер.