Ева Фьолер - Златният мост

— Но защо? — Щастлива си поех въздух с облекчение. — Някои неща не бива да се поставят под въпрос. Особено магията.

— Хм, може и така да е. Нека проверим.

— Искаш да кажеш, да отидем утре до моста?

— Разбира се, защо не. Разходка на лунна светлина, за да разгадаем една загадка. Звучи като едно вълнуващо и в същото време романтично приключение. Но аз всъщност имах нещо друго предвид. — Той протегна ръка и с връхчето на пръстите си ме погали нежно по бузата. Докосването беше леко като полъх, ала го почувствах с цялото си тяло и ако не бях седнала, щеше да се наложи да се хвана за нещо, защото се замаях. Бедрото му докосна моето и аз усетих слабия аромат на сандалово дърво, който долиташе от наскоро изгладената му риза. Да седя толкова близо до него в каретата, бе едновременно опияняващо и познато чувство. Толкова много копнеех за целувката му, че въздъхнах с облекчение, когато най-накрая ме прегърна и се наведе към мен. Щом устните му намериха моите, незабавно откликнах, изпълнена със страст — изгарях с буйни пламъци. От самото начало той имаше такъв ефект върху мен. Сякаш излъчвахме електрически искри, които прехвърчаха помежду ни, докато и последният атом в тялото ми не се зареди от близостта му.

Целувахме се в продължение на цяла вечност и не можехме да спрем. Ръцете на Себастиано галеха тялото ми, чувството бе така прекрасно, както и усещането на леко наболата му брада върху лицето ми. Ако зависеше от мен, можехме да продължим да се целуваме до настъпването на двайсет и първи век и гарантирано нямаше да ми доскучае дори за секунда.

Ала тогава бяхме прекъснати, защото кочияшът — мили боже, напълно го бях забравила! — се изкашля. Тежко дишащи, се откъснахме един от друг. Той ме погледна напрегнато. Този път лицето му не беше безизразно, а отразяваше противоречиви чувства. Копнеж, но също така объркване и недоверие. Той не си беше спомнил за времето ни, прекарано заедно, но тялото му да. Развълнувана, отвърнах на погледа му, но тогава забелязах, че за съжаление, срещата ни беше към своя край. Каретата беше спряла пред двореца „Шеврьоз“. На горния етаж през отворения прозорец на салона се виждаше фигура в светли дрехи — Мари, която ни гледаше и махаше с ръка.

— Ето те отново, Ана! — извика тя е приглушен глас и безспорно облекчена.

— Прозвуча, сякаш се страхува за живота ти — измърмори Себастиано.

— Смята те за сърцеразбивач и ти няма доверие.

Това беше необмислен отговор, както разбрах от следващата му забележка.

— Така ли? — рече той провлачено. — А защо тогава ти позволи да излезеш с мен?

— О, ами… — Поколебах се, защото не можех да му кажа, че Мари се надява на информация за Ришельо. — Свързано е с факта, че съм свободен човек и вземам самостоятелни решения.

— Добре е да се знае. — Лицето му отново стана безизразно, сякаш целувката не бе съществувала.

Внезапно ме обзе безпокойство. Точно сега не биваше да се отказва. Трябваше да отидем заедно на моста! Но преди моето безпокойство да се превърне в паника, той хвана ръката ми, доближи я до устните си и я целуна. Тръпка премина през тялото ми, когато устните му се задържаха по-дълго от необходимото.

— Лека нощ, красива Ана. Ще те взема утре вечер за нашата лунна разходка.

— Д… да — заекнах, излязла извън релси от целувката. — Искам да кажа… ъм, кога?

— Ами мислех, че е ясно. Разбира се, при изгрева на луната.

Тази нощ сънят ми бе неспокоен и изпълнен с кошмари. Отново сънувах, че тичам през тъмни, потънали в призрачна мъгла улици, преследвана от страшно създание. Тичах ли, тичах и въпреки това не можех да избягам от сянката, която беше по петите ми. Само няколко крачки ме деляха от преследвача, само още миг и щеше да ме хване! Задъхана, се надигнах в леглото, разтрих сърбящия ме врат и панически се огледах наоколо. На малката етажерка в стаята гореше маслена лампа. Стаята изглеждаше странно в своята елегантност. Скъпите мебели в азиатски стил придаваха на помещението недосегаема красота. Стаята на тавана ми харесваше повече. Ала тъй като бе последната ми нощ тук, това не беше от значение.

Вратът ми продължаваше да ме сърби, което не беше добър знак. Колебливо дръпнах завивката и се изправих. С разтуптяно сърце отидох до прозореца и леко побутнах капаците. Бяха плътно затворени. Босите ми крака не издадоха никакъв шум по излъскания до блясък паркет, когато отидох до вратата и я отворих — много бавно, защото сърцето ми заби бясно, а сърбежът не преставаше. Там имаше нещо. Или някого. Каквото и да беше, ме грозеше опасност. Изтръпнах, защото ми се причу шум от дъното на тъмния коридор. Бавно надникнах през прага и се заслушах във всички страни. Ала нямаше нищо. Шумът — ако изобщо е имало такъв — не се повтори. Затворих вратата и предпазливо спуснах резето. Човек никога не можеше да е сигурен. В къщата на Мари живееха десетки хора. Прислугата се състоеше от неясен брой лакеи, слуги, камериерки и момчета за всичко. Ако някой от тях имаше лоши намерения, можеше да се окаже, че щях да узная за тях едва когато е вече твърде късно. Що се отнасяше до сърбежа, той бе по-скоро едно не особено надеждно явление. При потенциални заплахи се появяваше от време на време, невинаги, а при преки понякога настъпваше толкова късно, че едва оставаше време да взема предпазни мерки. Но важното бе, че междувременно престана. А може просто да е било следствие от кошмара ми. Въпреки това дълго време не можах да заспя отново.